Петър Копанов: Операция „Риба“

След това той просто е бил оставен дълбоко скрит от човешки поглед и само избраните са го виждали, за да знаят Истината.) Така че за да бъде осъществено „активно мероприятие“, на КГБ е бил необходим оригиналният свитък. Само че придобиването му съвсем не било проста задача. Следват още седем години търпелива работа. Агентът получава още по-голяма, на практика неограничена власт. Част от цената е смъртта на двама върховни понтифекси, но за КГБ е напълно приемлива независимо от рисковете. Новото положение позволява на агента да замени оригинала с точно копие. Последната част от операцията включва изнасяне на документа и заличаване на всички следи. А това включва ликвидиране на самия агент, независимо от огромните възможности, които се откриват пред него. Прякото изпълнение на финалната фаза е поверено на българското разузнаване — по онова време по същество то е придатък на КГБ. Причината е ясна — при провал да не се стигне до истинския организатор. Българите изнасят документа, след което възлагат убийството на няколко турски терористи, които са на тяхна издръжка. И тогава следва провалът. Българите, които не са запознати с плановете на Андропов и нямат представа за значението на документа, не пращат професионален убиец, а просто съдействат на турски фанатик, подготвен в лагерите на аятолах Рухола Хомейни в Иран. Решават, че при провал следите ще сочат към Техеран, пък и не желаят да се замесват в поръчкови убийства. Самият турчин е емоционално неустойчив и инструкторите му в Иран отдавна са успели да му втълпят, че ще настъпи ден, в който той ще промени света. Атентатът е неуспешен, а убиецът е заловен и дори проговаря в затвора. Не че знае много, но и от малкото, което казва, следва страшен международен скандал. Българите, накиснати съвсем „по-братски“, се заинатяват и задържат документа. Андропов нарежда спиране на операцията докато скандалът утихне. Три години по-късно самият Андропов „утихва“ до кремълската стена, без да осъществи „операцията на живота си“, макар че междувременно е успял да стане Генерален секретар на КПСС. Лично аз подозирам, че издигането му на този пост е само подготовка за успешното провеждане на „активното мероприятие“. Междувременно западните разузнавания успяват да се доберат до някои от детайлите на операция „Призрак“ и да се досетят за съдържанието на похитения документ. Когато докладът по въпроса стига до тогавашния президент на САЩ Рейгън, той дава неограничени пълномощия на тогавашния шеф на ЦРУ Уйлям Кейси — самият той ревностен католик — за издирване и унищожаване на документа. Заповедта е изрична: на всяка цена. Цената е платена във формата на един трилион долара за превъоръжаване и съсипване икономиките на врага, така че по никакъв начин да не може да се проведе мечтата на Андропов. В последвалия хаос на „нежните революции“ от 1989 г. и прочистването на тайните архиви на българското разузнаване документът изчезва. Един от висшите офицери, който е знаел за какво става въпрос, успява да го изнесе и укрие. Малко по-късно самият офицер е „самоубит“ на бърза ръка от свои колеги, опасяващи се да не „пропее“ за мръсните сделки с оръжие и наркотици, извършвани под шапката на „Кинтекс“. А документът остава скрит в шкафа на един порутен провинциален таван, където пролежава тихо и кротко цели единайсет години, пъхнат между стари броеве на вестник „Работническо дело“. През това време светът се променя. Хората, които са знаели нещо за документа, или вече ги няма, или се убеждават един друг, че вече е унищожен, тъй като иначе все някак е трябвало да бъде използван. Последният етап започва, когато поредният собственик на къщата, в която е скрит документът, решава да прочисти тавана от старите боклуци. Изпитващ органична ненавист към всичко, свързано с комунизма — може би защото сам по конюнктурни съображения е бил принуден цели 14 години да бъде активен член на омразната БКП — въпросният собственик решава да драсне клечката на купчината стари вестници и изнася кашона с тях на двора, за да извърши това високодемократично мероприятие по-безопасно. Авторът на настоящите редове в този момент минаваше оттам и предложи на въпросния господин да купи вестниците за левче, за да ги използува за опаковка на собствените си вехтории, които трябваше да разкара в мазето си…

Трябва да си призная, че си имах и задна мисъл. За разлика от въпросния господин аз никога не съм бил нито член на БКП, нито кандидат за такъв. И по „Работническо дело“ никога не съм си падал. Така че тия стари броеве нямаше да ми опарят пръстите. Падах си обаче по четене на стари вестници и списания. Като малък едно от любимите ми забавления беше да се ровя в старите броеве от 50-те години на списание „Наука и техника за младежта“, останали от младежките години на баща ми. Страшно забавно ми беше да чета какво са си мислели за бъдещето хората по времето преди аз да се появя на белия свят. Та оттогава си падам по стари вестници и списания. Колкото по-стари, толкова по-добре. Честна дума, понякога пада голям цирк! Така че опаковката на боклуците в мазето си беше само предлог. С нетърпение замъкнах пакета вкъщи и започнах да се ровичкам в официоза на бившите ни управници. Само дето вътре намерих и нещо много по-старо. И по-интересно. Свитъкът беше така добре увит найлонови пликове, запечатан с тиксо и пъхнат между страниците на вестниците, че само смахнат маниак като моя милост, дето ще се хване да разлиства писанията за светлото социалистическо минало и още по-светлото комунистическо бъдеще за да си направи майтап със задна дата с натегачите, дето са писали простотиите там, можеше да го забележи. Тоя тип, който е скрил документа по такъв начин, добре си е знаел какво прави и защо го прави…

Читать дальше