Петър Копанов - Операция „Риба“

Разбира се, контролът над пощата ни даваше възможност да четем писмата на гражданите, които я използуват, но това си е в реда на нещата и беше част от работата ни. Доста дребни заговори и престъпления бяха разкрити именно поради непредпазливостта на хората в писмата им. Имахме си цял отдел, в който можеше да се отвори всяко писмо, да се снеме копие от него и след това писмото да бъде доставено на адреса, без печатът му да бъде счупен.

Виждам как се мръщиш, читателю — правили сме това, от което римляните винаги са се срамували — да се занимаваме с личния живот на римските граждани! Не бързай с изводите. Първо, и да искахме, не можехме да проверяваме всички писма. За подобно нещо трябваше да увеличим около 20 пъти броя на офицерите в канцеларията и при това всички трябваше да се занимават само с проверката на писмата! Освен че е глупава, подобна дейност ще бъде и много скъпа — целият бюджет на императора трябваше да отива само за следене на това кой на кого какво е писал. И кой тогава ще управлява държавата? И с какви средства? Все едно един пълководец да прати всичките си войници да шпионират противника. Накрая той може и да знае много добре какво прави врагът му, но няма да има армия, с която да излезе срещу него. И какво тогава ще го прави това знание? Изяснявам веднага — следяхме кореспонденцията само на определени хора, за които предварително имахме основание да мислим, че замислят нещо. И в над осемдесет случая от сто се оказвахме прави! Така че не бързай да ни виниш. Естествено е човек да се запита — а как определяхме чия кореспонденция да следим? Имахме си признаци, по които това ставаше. Общо 48 признака, събрани в 6 групи. Например, ако един човек или група от хора изведнъж започне да получава 2–3 пъти повече писма отколкото преди, значи нещо около него става. Следва проверка. Самите признаци са описани в инструкцията за работа на отдела, отговарящ за пощата, така че ако имаш достъп — а ти трябва да имаш, щом четеш този документ — седни и го прочети! 42 42 Съжалявам, Афраний, малко късничко съм се родил за да го получа тоя достъп. — Б.пр.

Връщам се на организацията на канцеларията. Спрях описанието си на дейността ни в провинциите при наместниците. Всеки от наместниците има по няколко помощника — обикновено пет до седем — един от които е старши на останалите и поема управлението при отсъствието на самия наместник. Изрично подчертавам, че във всеки момент се знаеше кой носи отговорността за състоянието на съответния отдел и си имаше строга йерархия на длъжностите и технте права и задължения. Също както в полевата армия. И причината е същата — да не се губи управлението на отдела при никакви обстоятелства. Продължавам. Помощниците вербуват агентите на място и се срещат с тях за да получат докладите им и да им поставят задачи. Агентурните мрежи на наместниците са независими. Обикновено самите наместници не се познават или ако се познават не контактуват помежду си. Причината надявам се е ясна. Ако едната мрежа се разпадне — заради предателство, измяна, война или нещо друго — другата мрежа остава. Другата причина е, че това дублиране позволява получаваната информация лесно да бъде проверявана. Искам да наблегна на този момент от дейността ни — проверката. Тя беше дори по-важна от самото събиране на информацията. Никога не вярвахме на слухове и непроверени съобщения. Самите ние често разпространявахме слухове чрез мрежата си от агенти и много добре знаехме стойността на подобни „информации“. Ако една тайна служба започне да събира слухове и да ги представя като надеждна информация, тя е обречена. Също и държавата или армията, която разчита на тази служба. Имахме разработена система за оценка на сведенията, която беше много проста и ефективна и затова ще я опиша накратко. Всяко писмено съобщение беше класифицирано по три показателя — важност, спешност и достоверност. Трите се означаваха със съкратен код в горния десен ъгъл на документа и под тях стоеше подписът и личният печат на офицера, съставил документа. Така се знаеше кой е отговорен за информацията и оценката. Всеки от трите показателя се оценяваше с пет степени, означавани последователно с главните букви A, B, C, D, E. Така че ако видех пред себе си документ, на който горе вдясно стоеше примерно ACB, аз знаех, че документът е от изключително значение за държавата (буквата А), че трябва да се вземе решение по него в близките 5 дни (буквата С), и че сведението е проверено от поне два агентурни източника, но не лично от офицера, съставил документа (буквата В). Ето и описанието на степените: