Катрин Каултър - Контесата

— Не, нищо не може да се сравнява с това да видиш, да почувстваш, да нанесеш финалния удар върху врага. Но не смяташ ли, че най-важната, най-сладката от всички е крайната и окончателна победа, пълния разгром на врага?

За какво говореше? Какво имаше предвид? Не можех да го попитам. Не можех да рискувам да издам онова, което знаех. Но аз пък току-що го бях победила.

Бях бляскава, бял силна, и заявих с ясен глас:

— Да, и аз точно това направих сега с вас, сър. Утре обаче е нов ден, може би ще има нова партия шах и всичко започва отначало. В шахмата няма окончателна победа, което е хубаво и същевременно — вероятно носи разочарование.

Графът започна да събира фигурките в средата на масичката. Изправи падналия си цар и го постави пред белите фигури, точно срещу моята черна царица. Вдигна поглед към лицето ми, силно присвил мрачните си очи, които сега ми се сториха по-скоро черни, отколкото сини. Наложих си да отвърна спокойно на погледа му. В крайна сметка той извърна пръв очи — към огъня, а после към красивите си бели длани. Стоях абсолютно неподвижно и чаках. Нямах никакъв избор. Когато най-сетне съпругът ми проговори, гласът му бе съвсем тих, сякаш разсъждаваше за себе си:

— Ти игра интелигентно, с финес и кураж, Андрея. Изключително необичайни характеристики за една жена. Колкото до невъздържаността ти в момента, може би ще те оставя да се порадваш на дребната си победа.

Пред мен вече стоеше друг човек. Може би най-после показваше истинската си същност.

— Нямах представа, милорд, че единствено мъжете притежават интелигентност и кураж.

Той продължаваше да си играе с проклетия бял цар и да го върти из пръстите си. След малко въздъхна.

— А, скъпа, тук се лъжеш и мисля, че се полага да направиш реверанс на доста по-богатия ми опит в тази област, добит през дългия ми живот.

— Не виждам защо.

Лорънс замръзна на място. Сега вече вниманието му бе съсредоточено върху мен. Очите му бяха студени, безмилостни, лишени от всякакво чувство или състрадание. Гласът му прозвуча също така студено и сякаш разсече като рапира тишината.

— О, да, вашият пол е слаб, тщеславен и абсолютно лишен от морал. Ти не си по-различна.

Все още не можех да видя ясно през насъбрания в него гняв, но си дадох сметка, че бе свързан с жена. Станах и се приведох през масата към него, подпряла длани върху шахматната дъска. Гласът ми прозвуча напълно в синхрон с неговия; усетих грубостта с цялата си душа.

— Това са думи на сърдит човек, милорд, лишени от мярка и балансирана преценка. Не, милорд, дори огромният брой на годините ви и безкрайният ви опит не са в състояние да оправдаят едно такова небалансирано, дори нестабилно мнение.

Той се спусна напред рязко, сграбчи китката ми и ме дръпна към себе си през масата, така че лицето ми се озова току пред неговото. Шахматните фигури изпопадаха шумно на дървения под.

— Смели думи, моето момиче, но без съдържание, без значение. А, да, глупаво създание, ти можеш да усетиш преходния вкус от победата при игра на шах, тъй като са те научили добре. Но в живота, Андрея, в живота ти не беше нищо друго, освен незначителна пешка в създадената лично от мен игра. И сега вече аз имам това, което желаех, момичето ми. Повече не се нуждая от теб. Не е нужно повече да се съобразявам с глупавите ти прищевки и да се смея на блудкавите ти хумористични опити.

— Не те разбирам. За какво говориш? Какво означава това?

Той ме стисна по-силно. Болка прониза ръката ми, но не издадох звук.

— Ти си луд.

— Луд, аз? Ще видим.

Погледнах го в очите. Там не видях лудост. Изглеждаше обладан от овладян гняв, и студен като трупа на дядо ми, когато си бях взела последно сбогом с него. Дали щеше да ме убие, още тук и сега?

Пусна внезапно китката ми и с бързо движение ме стисна за гърлото с дългите си пръсти. Инстинктивно се вкопчих в ръцете му, за да се освободя, но той ме стисна още по-силно.

— Ще видиш, скъпа, колко си безпомощна. И не забравяй за момент, че ми принадлежиш. Ти си моята нова, моята много хубава млада съпруга. И какво означава това? Че си мое имущество, моя робиня, с която мога да правя каквото си поискам.

Пръстите му се впиваха все повече. Дерях дланите му, дърпах ги с всичка сила. Започваше да ми се завива свят. Нима щеше да ме убие, тук, в библиотеката? И после щеше да избута тялото ми под бюрото си?

Внезапно отдели рязко ръце от гърлото ми. Заобиколи малката маса пъргаво, за да дойде от моята страна и, докато аз все още опитвах да си поема въздух, ме придърпа към гърдите си. Усетих горещия му дъх в лицето си.