Катрин Каултър - Контесата

— Баща ми — промълвих бавно аз. — Баща ми. Какво знаеш ти за него? Какво общо има той с тази лудост?

— Няма значение, не и сега. Ще се убедиш, че знам за твоето минало повече, отколкото предполагаш.

Надвеси се над мен; лицето му се приближи до моето. Сигурно бе забелязал убийствения ми страх, защото се изправи и се разсмя. Смехът му беше грозен; сърцето ми изтръпна при този звук.

— А, не се притеснявай, че ще те изнасиля. Нямам време за това, честно казано. Би ми се искало да ти отнема девствеността, но явно не е писано да стане. Жалко.

— Защо се ожени за мен?

Той придърпа стола си по-близо до моя и седна, като кръстоса ръце пред гърди. Нямах представа какво мисли, какво планира, но знаех, че не е хубаво. Трябваше да го накарам да говори. Имах нужда от време. Джон щеше да дойде, със сигурност. Не, той беше с лейди Елизабет. Беше ме изоставил. Знаех, че не трябва да се изненадвам, защото мъжете никога не бяха почтени с нито една жена, но въпреки това бях съсипана от неговото предателство. Макар да знаеше на каква опасност съм изложена, той бе заминал.

— Наистина постъпи много глупаво, като ми претърси стаите.

Претърсила стаите ли? А, по дяволите. Откъде можеше да е научил? Но дълбоко в себе си не бях изненадана, че знаеше. Графът бръкна в джоба на жилетката си и измъкна писмо със смачкани ръбове. Показа ми го.

— Какво стана ли? Ти прочете всичките ми писма и това те разстрои особено много, така че едва не го унищожи. Не беше никак съвършена в методите си на претърсване. Не успя даже да пригладиш ръбовете така, че да не забележа. А и подуших миризмата ти, лека, нежна и съвсем отчетлива. Вдишах я и разбрах, че си влизала в тайната ми стаичка.

Свих рамене.

— Пликът, който размахваш пред очите ми… изглежда като от много старо писмо, милорд, написано отдавна, може би по времето, когато дори ти си бил млад.

Помислих, че ще ме удари.

— Вечната ти наглост. Доста си арогантна, моето момиче, но в крайна сметка се показа недостоен опонент, направо глупав. Искаш ли да те ударя? Не, вероятно не.

Започна да сгъва и разгъва старото писмо между дългите си пръсти.

— Ти открадна писмото от баща ми — рекох аз.

— О, да. Всъщност беше Флинт. Проклетото ти куче едва не му откъсна крака. Той искаше да убие мизерната гадинка, но нямаше как да го направи. Казаха ми, че си получила писмо. Не беше трудно да го намеря. А ти, скъпа, знаеш, че баща ти е пристигнал в Лондон на осми този месец.

— Кажи ми защо правиш всичко това. По дяволите, какво съм направила аз? Нямам ли право да знам?

— Нямаш никакви права. Но ще разбереш всичко, когато му дойде времето. — Изправи се. — Така, достатъчно по този въпрос. Наистина нямам повече време за губене с теб. — Спря за момент и погледна към разпилените по пода шахматни фигурки. — Не мога да повярвам, че успя да ме биеш втори път.

— Не беше трудно. Ти наистина играеш добре, но не можеш да се сравняваш с моето ниво. Да вземем стратегическите ти опити — те са банални като изтърканите стратегии на старците, които играят шах в Хайд парк. Колкото до логиката и планирането, беше достатъчно да те подканя и ти всеки път налапваше въдицата. Ако тук има недостоен опонент, определено си ти.

Тогава Лорънс ме удари, силно, с цяла длан по бузата. Не издадох звук. Скочих насреща му и го ритнах с коляно в слабините. Той изрева и залитна назад, хвана се, като стенеше, и се сгъна надве. Вдигнах полите си и хукнах. Той се спусна след мен, все така приведен, като някой старец, какъвто бе всъщност. Но беше силен. Хвана ме за ръката и започна да я извива, докато заохках от болка. Опитах да се отскубна, но щом помръднех, той извиваше ръката ми още по-високо зад гърба. Най-сетне успя да се изправи.

— Кучка. — Удари ме отново, по другата буза. Щях да се залепя за стената, ако не ме държеше. Дръпна ме грубо към себе си. — Чуй ме добре. Опитай само да ме удариш отново и ще те удуша, тук и сега. Това няма да промени кой знае какво. Така, сега двамата с теб отиваме в стаята ти. Няма да казваш нищо. Няма да опитваш да се отскубнеш от мен. Направиш ли го, просто ще обясня на всички, че си станала жертва на болестта, поразила бедната ми Каролайн. Дръж си устата затворена. Мисли за кучето си. Мисли как Флинт ще го вдигне за шията и ще му я извие.

— Копеле.

— А, виждам, че ме разбра.

Не се мяркаха никакви слуги. Молех се да видя поне Брантли, но Старата зала беше празна. Когато наближихме Синята стая, графът рече:

— Уволних Белинда. Вече би трябвало да е пристигнала в къщата на майка си в селото. Джордж обаче е в спалнята ти. Двамата ще ме чакате там. А аз ще дойда, не се бой.