Катрин Каултър - Контесата

Отвори вратата, блъсна ме вътре и я затръшна след мен. Чух как завъртя ключа в ключалката.

Студеният зимен вятър пареше лицето ми и мяташе вълненото ми боне. Приведох се към шията на Темпест, за да се стопля от вдигащата се от гривата му пара. Той дишаше тежко, по хълбоците му бе избила пяна. Накарах го да намали темпото. Не исках да падне от изтощение. Джон нямаше да остане доволен, че съм съсипала любимия му кон. Джон. Не, нямаше да мисля за него. Джордж се размърда под пелерината ми, усетих малката му глава точно под сърцето си. От време на време той ме близваше и ризата ми бе измокрена на това място. Молех се да не му е много студено.

Поведох жребеца встрани от пътя, към горичката от борови и кленови дървета, смъкнах се от гърба му и дръпнах юздите над главата му. Той замята нагоре-надолу глава, от устата му полетя пяна. Дърветата осигуряваха известна защита срещу безмилостния вятър. Нямах друг избор, освен да оставя Джордж на земята и да му кажа да не се отдалечава. Той изскимтя и се притисна в крака ми.

— Всичко ще бъде наред — казах аз. — Дай ми само една минутка. — Разтърках Темпест с одеялото от седлото, и отново го наметнах с него, за да го предпазя колкото мога от вятъра, който връхлиташе измежду голите клони на дърветата. Потупах го по шията и се притиснах в главата му. — Благодаря ти, Темпест. Джон грешеше. Ти не ни изхвърли с Джордж в канавката. Ти ще ни спасиш живота и на двамата. Единственият ми въпрос обаче е защо Джон не те взе на проклетото Коледно парти с лейди Елизабет? Една не паднах, като те видях в конюшнята.

Конят изцвили тихичко и ме бутна с глава по рамото.

Вятърът наду пелерината ми, когато се запътих бавно обратно към главния път и се взрях напрегнато натам, откъдето бяхме дошли. Бледият полумесец на зимната луна гледаше към празния път. Самотен бухал се обади от дъба, който се намираше на не повече от три метра от мен. Отпуснах се на колене сред храсталаците край Темпест и се притиснах в голите клони, търсейки топлина. През глезена ме проряза болка. Побързах да седна, измъкнах краката си изпод тялото и започнах да масажирам болезненото място през обувката, доколкото можех. Ако имах по-голям късмет, това нямаше да се случи. Но аз носех Джордж, привързан с колан за кръста ми, и нямаше как да го използвам, за да пресека падането.

Вдигнах очи към тънкия лунен сърп, който се открояваше ярко на тъмното небе. Погалих копринения перчем на Джордж и си спомних как до съвсем скоро бях стояла насред спалнята си и, вперила поглед към заключената врата, се вслушвах в отдалечаващите се стъпки на моя съпруг.

Джордж бе скочил на крака и се бе втурнал към мен. Хванах го и го прегърнах силно.

— Имаме проблем, сладкия ми Джордж. И то много голям, но поне онзи побъркан ни остави сами за известно време. Което означава, че двамата с теб ще се измъкнем все някак си от това място.

Аз, разбира се, знаех какво трябва да направя. Не губих време в дърпане на дръжката или блъскане по вратата на стаята. Бях сигурна, че наблизо няма никой, който да ме чуе. Не, очевидно с териера трябваше да се задоволим с прозореца и да се приземим някак си на замръзналата земя. После трябваше да открадна един кон. Е, нямаше да бъде Малката Бес, тъй като гърбът и ставата й все още не бяха достатъчно добре заздравели. Щях да видя какви животни бяха останали в конюшнята.

— Хайде, Джордж, да видим с какво разполагаме там.

Занесох го до прозореца. Дръпнах тежките завеси и се взрях в мрака. Навън изглежда беше много студено, а на нощното небе блестеше твърдият лунен сърп. Разстоянието до земята беше доста голямо, външната стена изглеждаше съвсем отвесна. Силният вятър раздразни очите ми, докато опипвах прозоречните рамки. Знаех, че там някъде има перваз. Каролайн се бе измъкнала навън и бе вървяла по него, докато стигне до друга стая. Трябва да беше достатъчно широк. Само че аз щях да нося Джордж и беше още по-опасно.

Подскочих. Темпест бе изпръхтял и сега биеше с крак по земята. Изправих се, като опитвах да не обръщам внимание на изкълчения си глезен, и се запромъквах към пътя, стиснала териера под пелерината си. Заослушвах се, но не чух нищо.

Изчаках пет минути и се върнах при Темпест. Той изглеждаше отпочинал, дишането му се бе стабилизирало, тялото му беше стегнато и готово. Докато сгъвах пъргаво одеялото и намествах седлото, се запитах дали Лорънс бе открил вече бягството ми и дали сега, дори в този момент, не яздеше след мен, придружаван от проклетия си лакей. Темпест трябва да бе усетил напрежението ми, защото изви глава към мен и изцвили тихичко. Качих се на гърба му. Върнахме се на главния път и жребецът, без никакво окуражаване от моя страна, премина в равномерен галоп. Наведох се и потърках глезена си, изпълнена с благодарност, че се бях отървала с такова дребно нараняване. Можеше да бъде много по-зле. Аз поне бях убедена, че ще стане така.