Катрин Каултър - Контесата

— Красивата ми млада съпруга — рече той и ме целуна така силно, така грубо, че усетих кръв в устата си.

Изпитвах повече гняв, отколкото страх, поне за момента, и го ритнах в глезена. Той ме притисна по-силно, като обездвижи ръцете ми от двете страни на тялото ми, и без да се отделя от устата ми. Усещах зъбите ми, усещах горещия му дъх. И тогава устата ми се отвори и почувствах езика му върху зъбите си, вкусих дъха му и едва не се задавих. Трябва да бе усетил кръвта ми.

Внезапно ме отблъсна от себе си. Щях да се строполя на пода, ако столът ми не се намираше точно зад мен. Лорънс събори масичката за шах с един удар на юмрука си. Фигурките полетяха. Една пешка се приземи в огъня. Изправи се над мен, разкрачил широко крака и поставил ръце на хълбоци.

— Можеш ли да дишаш отново?

— Да, но не благодарение на теб. Не ме докосвай повече. Ти се закле, че няма да го направиш, никога.

— Мога да правя каквото си поискам с теб, скъпа моя съпруго. Абсолютно всичко.

— Ти наистина си луд — отвърнах неразумно аз. — На всичкото отгоре си и отблъскващ, милорд. Ако ме докоснеш отново най-вероятно ще повърна отгоре ти.

Помислих, че ще ме удари; лицето му бе почервеняло от гняв. Но успя да запази самоконтрол. Стоя и ме съзерцава безкрайно дълго, както ми се стори. И тогава заяви тихо, замислено:

— Разбира се, че нямаш представа как се целува мъж. Ти си напълно невинна и девическите ти притеснения са напълно обясними. На мен обаче вкусът ти ми хареса. Засега това е вкусът на страха, но с времето той може да се промени и ти ще отвориш охотно устата си за мен.

— Не.

— Колко странно. Никога преди не бях забелязал, че си забележително привлекателно момиче. Всъщност забелязах го, но не по начина, по който мъжът забелязва обикновено една жена. Но сега го забелязвам.

И посегна към мен.

— Не — прошепнах аз и се притиснах към възглавниците на стола. — Не.

Графът се изправи и кръстоса ръце пред гърди. Стоеше точно пред мен. Не знаех как ще се измъкна. Не можех да го съборя — той бе два пъти по-едър от мен.

— Реших да те взема, Андрея, така, както един мъж взема една жена. Ти си девствена. От много години не съм се наслаждавал на девица. Ще бъде вълнуващо. Нямам нищо против да се съпротивляваш, но не чак толкова. Само колкото да увеличиш възбудата от укротяването. Тъй като си ми съпруга, трябва да ми се подчиняваш. Ах, как очаквам да усетя кръвта на девствеността ти по мен, да почувствам как семето ми се излива в теб. Това определено ще ми достави удоволствие. Аз ще бъда единственият мъж, който ще те има.

— Не. — Гадеше ми се. Но защо? Бях уплашена и силно разгневена, но на какво се дължеше това влудяващо гадене? И тогава се чух да казвам с жален, потреперващ глас, който знаех, че е мой: — Не може да говориш сериозно. Ти обеща. Подписа обещанието си върху брачния договор. Ти си ми съпруг само по име. Няма да ме докоснеш. Ако го направиш, ще те убия.

Почувствах киселия привкус на истерията в устата си, в гърлото. Беше непоносимо.

— Ще ме убиеш ли? Е, това е едно от най-смешните неща, които си казвала, откакто те познавам. — Сви рамене. — Колкото до брачния договор… каква глупост, всичките ми глупави обещания. Какво общо може да има с желанията ми сега? Той е само един безполезен лист хартия, чиято цел бе да успокои страховете ти, така че ти, скъпа, да се съгласиш да се ожениш за мен. И, разбира се, ти се съгласи. И нали точно това искаше — някой по-възрастен, уж безопасен мъж да се грижи за теб след смъртта на дядо ти. Само се виж — пребледняла, трепереща, с широко отворени от ужас очи. Чуй ме, Андрея. Всички жени са курви в сърцето си. Не може да се различаваш чак толкова от останалите представителки на твоя пол. Нужна ти е просто известна практика, малко опит, които аз ще ти осигуря, за да опознаеш истинската си природа.

— Не, не всички жени са курви. Това е пълен абсурд. Майка ми не беше курва. В нашето семейство тази роля се играеше от баща ми. — В мига, в който произнесох думите, престанах да забелязвам втренченото в мен лице на графа. Макар да бе съвсем близко, аз вече не виждах него. Разтърсих усилено глава и думите просто изригнаха сами от устата ми. — Не, не искам да се връщам там.

Но нямах избор. Опитвах да прогоня мрака с ръце, обаче не можех да спра съживилите се в съзнанието ми образи. Все едно, че беше станало вчера, толкова близко го чувствах до себе си; наистина нямаше къде да бягам. Бях опитвала да забравя, но, естествено, помнех всичко. Спомените ме върнаха години назад и всичко беше съвсем ясно. Отново бях осемгодишното момиченце, сгушено зад тежките пердета на перваза на прозореца в кабинета на баща си. Бях задрямала над книгата, която бях извадила от една от полиците. Внезапно се събудих от нисък смях, последван от някакви много странни звуци. Надникнах. Бяха баща ми и една от камериерките, притиснати плътно един към друг. Целуваха се трескаво, диво, той дръпна бонето от главата й. Сплете пръсти в гъстите й къдрици, като пъшкаше. От нейното гърло също излизаха странни стенещи звуци, а тя самата се извиваше и се притискаше в него.