Катрин Каултър - Контесата

Този път Лорънс посочи към дясната ми ръка. В нея стисках бял кон. Харесваше ми да играя с черните фигури. Справях се чудесно с Френската защита.

Той започна с пешката пред царя и аз преместих с усмивка моята царска пешка напред.

— А — рече той, — Френската защита. Интересно ми е колко добре ще я разиграеш.

— Много добре. Беше любимата защита на дядо ми. Както вече разбра снощи, дядо ми ме е научил добре — отвърнах аз, без да вдигам очи от шахматната дъска.

После погледнах към сведената му глава с прелестно осеяните с бели нишки черни коси. Отчаяно ми се искаше да го попитам за баща си, но се сдържах. Все още не знаех достатъчно, за да предприемам каквото и да било. Освен това тук бях сама. Цялата прислуга беше вярна на съпруга ми. Нямах представа как би реагирал проклетият му лакей Флинт, а може би в къщата се навъртаха и други негодници.

Не, щях да си държа устата затворена и късно през нощта щях да се измъкна. Той нямаше представа, че бях претърсила спалнята му и малката, подобна на монашеска килия стаичка, нито че бях намерила писмото за баща ми.

Играта продължаваше. Молех се да съм все още в безопасност и се надявах да си я осигуря с привидната си неосведоменост. Но какво щеше да стане ако… Потропвах лекичко с пръсти по страничната облегалка на стола си. Лорънс се изкашля. Беше мой ред. Нямаше причина да чакам повече. Посегнах към царя си. И тогава се вгледах в шахматната дъска, този път — истински. И пуснах царя. О, Боже, едва не му бях подарила играта, и то защото бях толкова уплашена, че не можех да мисля като хората.

Взрях се с цялото си внимание и веднага установих, че ако бях направила замисления ход с царя, той щеше да ми вземе царицата с коня още на следващия ход. Беше заложил измамно прост капан, който нямаше да мине незабелязан от всеки шахматист, заслужаващ това име. Тогава установих, че той ми се усмихваше. Но усмивката му не беше добра. Беше изпълнена със снизхождение, сякаш не струвах кой знае какво. „Може би — обади се някакъв дълбоко скрит в мен глас, — може би трябва да го оставя да победи. Да изпита самодоволство и да се почувства по-добър от мен. Нека си мисли, че не струвам пет пари.“

Но не, просто не можех да го направя. В мен се бе насъбрал прекалено много гняв, към него, мъжа, който ме бе измамил така, и очевидно ме мразеше поради неизвестна ми причина.

Щях да му покажа, че наистина съм опонент, с който човек трябва да се съобразява. Щях да изтрия самодоволната физиономия от лицето му. Той беше забелязал разсеяността ми, вероятно се бе запитал каква е причината за нея и бе разбрал, че ще победи, защото не бях нищо повече от една жена и следователно не бях в състояние да мисля логично, не можех да анализирам, поне не като мъж.

В този момент играта се превърна за мен в символ на собствената ми победа или поражение в този дом.

Той, разбира се, забеляза веднага промяната. Скоро концентрацията му нарасна дотолкова, че вече не отстъпваше по нищо на моята собствена. Нямах представа какво си мислеше сега, какво се питаше, но в крайна сметка не каза нищо.

Брантли донесе поднос с чай и, като ни видя напълно погълнати от играта, се оттегли така безшумно, както се бе появил, като спря само колкото да добави три цепеници към огъня.

След около още десет хода успях да взема преднина. Подготвях една изключително силна атака на царския фланг, която знаех, че ще го смаже. Преместих коня си на критично важното пето поле пред царския офицер. След още няколко хода моята царица и офицерът наобиколиха царя му. Конят ми довърши започнатото.

На устните ми заигра усмивка, когато вдигнах глава и го погледнах право в очите.

— Шах и мат, сър — промълвих аз.

В този момент имах усещането, че мога да победя света; толкова силна и непоклатима се чувствах. Очите ми светеха. Знаех, че имам много самодоволен вид.

След неколкосекундно мълчание Лорънс вдигна бавно победения си цар, подържа го малко в дългите си тънки пръсти и внимателно го постави встрани. Облегна се назад на стола си и докосна леко присвитите си устни.

Светлината от огъня танцуваше около нас и хвърляше причудливи сенки върху лицето му. Най-сетне той промълви бавно и замислено:

— Добре проведена игра, скъпа. Победата е сладка, нали?

Обърнах едвам-едвам глава, така че лицето ми да остане в сянка. Чувствах се напрегната, уплашена и възбудена.

— Определено, милорд. Възможно ли е победата да има някога друг вкус?

По лицето му пробягна странна усмивка, когато отвърна: