Катрин Каултър - Контесата

— О, Боже! — промълвих аз и се обърнах към Амилия. Лорънс наистина ли вярваше, че историята щеше да й достави удоволствие? — Къде е Томас? Не ми казвай, че пак е болен.

— Не, двамата изкачихме десет пъти по три етажа. Той иска да бъде дори в още по-добра форма. Оставих го във ваната, където отмиваше потта си.

Засмях се, здрав смях, който бе излязъл някак от само себе си, въпреки факта, че съпругът ми стоеше само на няколко метра от мен и нямах представа какво си мислеше.

— Лорънс — извиках от другия край на масата аз веднага, щом заехме местата си около нея. — Все още не си ни казал какво стана с твоето пътуване. Ти тръгна тази сутрин и ето, че сега, по времето за вечеря, си отново тук.

— Беше станало някакво недоразумение. Човекът, с когото отивах да се срещна, точно идваше насам, за да се види с мен. Свършихме си работата в Лийдс. Чудесно е да си бъдеш у дома. Дори ми остана време да купя коледни подаръци.

Последните думи каза, като гледаше към дъщеря си.

Тя се наклони веднага напред.

— Би ли ни разказал нещо за това, което си купил, татко?

— О, не, трябва да почакаш, както всички останали, в това число и прелестната ти втора майка.

— Някой виждал ли е Джон? — попитах аз, след като Брантли ми подаде да си сипя от печената гъска със сос от кервиз.

Знаех, че ще се задавя, ако изям дори една хапка от тази гъска.

— Ти не знаеше ли, Анди?

Погледнах съпруга си въпросително.

— Джон отиде на коледното парти на семейство Кокбърнс, недалеч от Хароугейт. Искаше да прекара повече време с лейди Елизабет Палмър.

Не отговорих.

Амилия се разсмя.

— Е, време е. Джон трябва да помисли вече за женитба. Лейди Елизабет определено го очарова.

„Но той е само на двайсет и шест години — искаше ми се да кажа. — Съвсем не са много за един мъж.“ Естествено една неомъжена двайсет и шестгодишна жена беше съвсем друго нещо; намираше се, меко казано, в затруднено положение. Дали лейди Елизабет го беше очаровала наистина?

— На мен лейди Елизабет ми харесва — обади се мис Крислок. — Тя е прелестна и толкова висока… Джон няма да си изкривява врата, когато разговаря с нея. Какво мислиш, Лорънс?

Той сви рамене и отпи от виното си.

— Вярвам, че няма да си хване любовник преди да му роди наследник.

Настана тежко мълчание. Най-сетне се изкашлях.

— Според мен лейди Елизабет е очарователна. Може би има малко властни маниери, но е наистина трудно да не се държиш така, когато си толкова красив. Не мисля, че ще бъде невярна, щом се омъжи. Защо изобщо се жени човек, ако възнамерява да не бъде верен на своята половинка? Просто няма смисъл. И е отблъскващо.

Неусетно бях заговорила с прекалена страст, проява на отдавнашното ми възмущение. Джудит ме съзерцаваше смръщено от мястото си. Опитах да й се усмихна, да смекча думите си, но не успях. Не казах нищо повече, само стоях в очакване.

— Ще видим — отвърна графът. — Може би Джон ще има по-голям късмет от повечето мъже.

Амилия побърза да ни информира за новия спортен режим на Томас.

— Ще бъде прекрасно, ако стане силен и здрав като Джон — обади се мис Крислок. — Томас и сега е толкова красив, че ускорява пулса даже на моето старо сърце.

Този коментар допадна на Амилия.

— Да — допълних аз, — Томас е наистина великолепен.

Думите ми се харесаха още повече на Амилия. Тя се обърна към мис Гилбанк, готова да чуе още похвали, и прелестната гувернантка рече:

— Никога в живота си не съм виждала по-красив и по-мил джентълмен.

Помислих си, че Амилия ще започне да мърка, толкова приятно й беше станало.

След известно време мис Крислок попита:

— Анди, скъпа, не би ли искала дамите вече да се оттеглят в гостната?

— Чудесна идея — отвърна съпругът ми и се изправи с мен. — Искам Анди да остане при мен тази вечер. Снощи тя ме победи на шах. Днес е мой ред да бия.

Амилия се ококори насреща ми.

— Виждала съм как чичо Лорънс играе шах. Никой никога не го е бил досега.

— Напротив, бил го е — отговорих аз, като погледнах графа право в очите. — Аз го бих.

Щяхме да играем в кабинета му. Не можеше да ми направи нищо там. Щях да действам след като всички си легнеха; щях да се махна оттук.

Докато вървяхме заедно към кабинета му, след като пожелахме на всички „лека нощ“, осъзнах, че наистина искам да изиграя още една партия шах с него. Искаше ми се да го смачкам в пръстта. Бедната Джудит. Тя, естествено, не желаеше вечерта да свърши така бързо, но аз не можех да сторя нищо по този въпрос. Имаше голяма вероятност никога повече да не я видя.