Катрин Каултър - Контесата

Стаята беше огромна, дълга и тясна, красиво мебелирана с прекрасни столове и маси и великолепно легло. Беше издържано в бяло и златно в стила на Людовик XV, със златен балдахин, окачен за четирите ъглови колони. За първи път се запознавах виждах с някаква друга страна на съпруга си, човека, чиито вещи претърсвах, за да разбера дали той не е чудовището, което искаше да ме убие.

„Каква ирония само“ — помислих си аз. Прегледах всяко едно от чекмеджетата в огромното помещение. Не намерих абсолютно нищо. Влязох в стаята му за обличане, също така красиво мебелирана и със застлан с меки килими под. Имаше няколко гардероба с прекрасна форма. Открих пили за нокти, носни кърпи, няколко чекмеджета с безупречно изгладени шалчета за врата, четки, гребени, всичко необходимо за бръснене. Не пропуснах нито едно чекмедже. Не открих нищо.

Върнах се в голямата спалня. Застанах в центъра й и потреперих. Не знам кое ме накара да погледна към шкафа за дрехи — вече го бях претърсила. И тогава забелязах току до него лек прорез в красивите китайски тапети. Човек можеше да го види само ако погледът му попаднеше право върху него.

В този момент осъзнах, че беше тясна врата. Точно зад шкафа имаше малка извита пружина. Успях да я достигна. Опипвах я известно време и нещо изщрака. Вратата се отвори плавно навътре.

Озовах се в съвсем малка стая само с един тесен прозорец и без камина. Имаше форма на съвършен четириъгълник. И беше толкова малка, толкова малка. Приличаше на монашеска килия, почти празна, с много старо и семпло бюро, без никакви орнаменти или дърворезба. Столът зад него беше твърд и изглеждаше изключително неудобен. Това бе всичко. Дори дървеният под беше гол. Обувките ми затракаха, когато тръгнах към бюрото. Изведнъж осъзнах, че нахлувах безвъзвратно в най-интимния свят на Лорънс. Но нямах избор.

А тук бе наистина интимно кътче, където не би трябвало да влизам. Интересно как ли изглеждаше съпругът ми в него? Сигурно приличаше повече на великия испански инквизитор Торквемада, отколкото на съвременен английски аристократ. Седнах на твърдия стол зад писалището. То имаше три малки чекмеджета. Поколебах се само за момент, защото знаех, че правя върховно посегателство върху личния живот на графа. Дръпнах най-горното чекмедже. Беше пълно с безупречно подредени купчинки писма, всяка една от тях вързана поотделно. Приличаха на лична кореспонденция; много от тях бяха пожълтели от времето. Взех всяка една от връзките и прегледах набързо съдържанието й. Имаше писма от лейди Понтъфракт, лорд Холистън, лейди Смитсън Блейк… все имена, които бях чувала, но чиито притежатели не познавах. Беше ги споменавал дядо ми, тъй като бяха видни личности от неговото време… както и от времето на моя съпруг.

Точно в този момент, както седях в тази строга, тясна стаичка, най-после се погледнах в перспектива. Избелелите и пожълтели писма бяха символ на грешката, която бях допуснала. Бях се омъжила за човек, който принадлежеше на миналия век — на Френската буржоазна революция, на възхода на Наполеон, на лорд Нелсън. Обожавах този свят, той ме очароваше безкрайно, но не беше реален; това не беше част от моя свят.

Питър бе имал право. Бях опитала да избягам от моето време, от моя свят, като се бях омъжила за човек, прекалено стар, за да докосне сърцето… или страховете ми. Бях избрала мъжа, който вярвах, че ще ме освободи от страховете и ще ме пази също както ме бе пазил дядо ми. Свобода и защита, двете неща, които ми убягваха от първата им нощ в тази къща. Иронията на всичко това ме порази отново, но аз не можех да я приема. Бях глупачка. Усещах само отчаяние от собствената си лудост. Бях видяла Джон, но не бях видяла същината му, до този момент.

Сведох поглед към дланите си. Бях смачкала краищата на няколко писма от стискане. Лошо. Опитах да ги пригладя. Щом реших, че вече изглеждат добре, ги върнах внимателно на местата им. Затворих чекмеджето.

Във второто имаше само елегантни прибори за писане и листи. Дръпнах третото чекмедже. Беше заключено. Усетих как сърцето ми се разтупка. Може би най-сетне щях да открия някои отговори. Измъкнах една фиба от косите си, пъхнах я внимателно в ключалката и я завъртях бавно напред-назад. Нищо. Задвижих я по-енергично. Миг по-късно ключалката щракна и дългото тясно чекмедже се плъзна напред.

Бях се справила. Известно време стоях неподвижно и се взирах в чекмеджето. В него имаше само едно писмо. Беше адресирано до негово височество граф Девбридж и бе изпратено от Лондон. Извадих единствения лист хартия от плика и зачетох: