Катрин Каултър - Контесата

— Да — възкликна той. — И аз мисля, че трябва да заминеш. А докато те няма, аз ще стигна до дъното на цялата тази работа.

— Как?

— Време е да се поогледам — отговори той. — Не, не можеш да се прибереш в Лондон. Какво например ще кажеш на чичо Лорънс? Няма основателна причина. Не можеш да заминеш, дяволите да го вземат.

— Нямам избор.

— Добре. И каква причина ще му изтъкнеш? Измисли нещо.

— О, Боже, не знам. Чакай да помисля. Все трябва да има някоя основателна причина, поради която трябва да се върна. Сетих се… Питър. Сега той е маркиз Бротън. Ще кажа на всички, че ми е писал и ме е помолил да отида да му помогна при премебелирането на лондонската къща. Какво мислиш?

— Звучи нелепо.

— Само защото ти смяташ, че…

— Не, Анди. Помисли. Следващата седмица е Коледа. Семействата се събират заедно за Коледа. Ти си младоженка. Никой няма да приеме, че можеш да изоставиш съпруга си точно за Коледа. Нещо повече, ти си новата графиня и като такава ще трябва да посещаваш службите в селото и да присъстваш на партитата, давани от местната аристокрация. Ще трябва да купуваш, опаковаш и раздаваш подаръци. От теб ще се очаква да организираш Коледен бал за слугите и да им подариш пари. Не, ще трябва да измислим нещо друго. По дяволите, в момента не се сещам за нищо, но ще се справя.

Почеса се по брадичката, обърна се и ме остави. Зърнах Бойнтън край един от старите дъбове.

Отидох да навестя Джудит и мис Гилбанк и научих как да казвам „довиждане“ на турски. Прекарах един час с мис Крислок, която говореше неспирно за гостите. Всички те имаха недостатъци, която тя държеше да обсъди с подробности на всяка цена.

Най-накрая взех Джордж и го изведох навън. Изчаках търпеливо, докато подуши десетина дървета и храстчета, плета, тревите, докато се спре на едно самотно, мършаво кленово дърво. Надявах се, че дървото щеше да оцелее. Застудяваше се.

Някой бе счупил кутията ми и бе откраднал писмото. Помъчих се да си спомня кой знаеше за него. Брантли го беше донесъл. Това означаваше, че всеки от живеещите в къщата можеше да знае за него. Сенките започваха да се удължават на хоризонта. Вече беше по-студено, отколкото бе само преди пет минути.

Забързах към конюшнята, за да видя Малката Бес, следвана от териера. Той опита да я ухапе по крака. Щом го видяха, другите коне започнаха да се възмущават. Вдигнах го, извиних се на животните и тръгнах бавно към къщата. В този момент случайно погледнах към северната кула, от чийто балкон Каролайн се бе хвърлила върху каменната пътека. През тесните процепи-прозорци видях някаква движеща се светлинка. И след това — нищо. Очите ми ме лъжеха. Не, чакай, ето я отново, просветна за миг, като единична свещ, носена от някого.

Но какво щеше да прави някой в северната кула? Нямаше никакъв смисъл.

Изведнъж си дадох сметка колко ми се искаше да разбера какво можеше да прави там този човек, който и да бе той. Спуснах се в къщата, стиснала под ръка диво лаещия Джордж. Минах тичешком покрай Брантли, който не каза нищо, само ме проследи с поглед, докато изкачвах забързано стълбището, вдигнала полите си до коленете. Затворих териера в стаята си, запалих свещ и тръгнах към северната кула.

Усещах пулсирането на кръвта във вените си. Минавах покрай слуги и лакеи и кимах учтиво, без да спирам да им кажа нещо. Бях изпълнена с някакво главозамайващо съчетание от неописуем страх и възбуда. Бях взела пистолета. Много ми се искаше да видя човека, който ми причиняваше всичко това.

Бяха ми необходими почти петнайсет минути, докато стигна до целта си. Едва когато бутнах старата врата в основата й, поспрях. Извадих пистолета от джоба си, вдигнах свещта и заизкачвах неравните дървени стъпала.

В кръглата стая на върха нямаше никой. Въздухът беше застоял и леденостуден. Нямаше и следа от свещ. Някой я беше донесъл и после си я бе взел обратно.

В стаята все така се виждаха само старото легло и скринът. Внимателно поставих свещта на пода и сложих пистолета до нея. Вдигнах капака на стария дървен скрин. Най-отгоре имаше рокля от златист брокат от миналия век. Платът беше много тежък; не можех да си представя да стоя права с такова нещо, толкова тежеше. Взех роклята и внимателно я оставих на дървения под.

Под нея имаше изключително старомодна нощница от много фин лен, обшита с най-красивата дантела, която съм виждала. Тя беше пожълтяла от времето.

Имаше пантофи и боти за езда с изтъркани подметки.

А на самото дъно на скрина лежеше заплетена маса от дълги бели коси.