Катрин Каултър - Контесата

Отскочих назад. Вторачих се в заплетените коси. Не изпищях, макар да ми се искаше. Сърцето ми като че ли бе заседнало в гърлото. Познавах тези коси. Старицата беше с тази отвратителна перука, когато се бе появила в стаята ми с ножа на Джон. Не ми се искаше, но въпреки това протегнах ръка и докоснах косите. Бяха твърди и гъсти. Перуката беше много стара. Потреперих, когато ги вдигнах от скрина.

Под нея лежеше грозната, безформена бяла роба, с която бе облечена старицата. Този път извиках. Вдигнах дрехата и от гънките на древната роба падна отвратителна маска с дупки за очите, и стара, набръчкана кожа. Сега вече знаех — някой се бе дегизирал по този начин, за да ме уплаши.

И определено бе успял.

И така, ето къде бе скрило такъмите си въпросното чудовище. В стаята, където беше дошла Каролайн, преди да излезе на каменния балкон, да се покатери на парапета и да се хвърли в обятията на смъртта.

Всеки имаше достъп до това помещение — то не се заключваше. Всеки можеше да скрие дегизировката си на дъното на стария скрин.

Върнах всичко, освен чудовищния костюм, на мястото му и затворих капака. Поставих внимателно дрехите на старицата, перуката и маската под мишница и заслизах надолу.

Джон не беше в стаята си. Насочих се веднага към шкафа, в който държеше колекцията си.

Ножът го нямаше.

„Не — помислих си аз, — не. Джон няма нищо общо с всичко това.“ Не можеше да има, просто не можеше. Но защо, запитах се аз. Никой нямаше причина да ми причинява зло. Фактът, че Джон също нямаше причина да се държи така, не означаваше, че е невинен. Но аз просто нямаше да позволя тази мисъл да се загнезди в ума ми. Не можех, не желаех да мисля каква бе причината пък за моята позиция. Не, Джон просто бе оставил проклетия нож някъде другаде, за да не бъде взет отново.

Внимателно поставих ужасната перука, старата намачкана роба и маската на кувертюрата. Точно смятах да си тръгна, когато той влезе. Беше се привел леко и разтриваше тила си. Трябва да съм издала някакъв шум, защото вдигна рязко глава. Изгледа ме и замръзна на място. После се изкашля.

— Мога ли да попитам какво правиш в стаята ми?

И от разстоянието, което ни делеше, видях огъня в очите му. Отстъпих крачка назад. Краката ми се удариха в леглото му и аз седнах върху него. Скочих веднага.

Разперих длани пред себе си; чувствах се като някоя глупачка.

— Почуках, но теб те нямаше. Ножът пак е изчезнал.

— В Бойнтън е.

— Намерих тези неща в скрина в стаята на върха на северната кула. Донесох ги, за да ти ги покажа.

— Защо си ходила там? — попита той, като се приближаваше към мен и леглото.

— Прибирах се от конюшнята и видях през тесните прозорци да се процежда светлина от свещ. Някой се разхождаше там.

Без да каже нищо повече, младият мъж се вгледа в нещата, които бях сложила върху леглото му.

Взе маската и я опъна на юмрука си.

— Боже, ужасяваща е. Изненадан съм, че не си получила инфаркт.

— Аз също.

— Всеки може да е скрил тези неща в скрина.

— Знам.

— Ще ги върна на мястото им. Не искам човекът, който стои зад този терор да разбере, че си ги открила.

Не исках да се връщам там. Обясних му как бяха разположени под другите дрехи. Върнах се в стаята си. Белинда беше там и приготвяше една рокля от богато тъмносиньо кадифе за вечерта. Всичко изглеждаше толкова нормално, чак до кадифените ленти, които възнамеряваше да вплете в косите ми.

Направих си дълга баня, като пях на Джордж през цялото време, докато се търках с насапунисаната гъба. Той си играеше с Белинда край камината, дърпаше колана, който държеше тя, тръскаше буйно глава, ръмжеше през цялото време. Преди да бяха минали двайсет и четири часа от пристигането му в Девбридж Манър бе успял да превърне момичето в своя предана робиня.

По време на вечерята, която се състоеше от супа с фиде, пържени змиорки и вкусни кюфтета, Лорънс каза:

— Скъпа, утре рано сутринта трябва да замина за Лондон. Чака ме неотложна работа. Ще се върна преди Коледа. Има ли нещо, което би искала да ти купя?

— Как би могъл да се върнеш за Коледа? — попита Джон. Лъжицата му бе застинала във въздуха. — От утре до Коледа остават само осем дни.

— Работата ми няма да отнеме толкова време — отвърна графът. — Предполагам, че в мое отсъствие ще се разбирате добре.

Не отговорих. Мислех си, че докато го нямаше, щях да мога да претърся кабинета и спалнята му. Погледнах го през цялата деляща ни дължина на масата и се усмихнах.