Катрин Каултър - Контесата

8 декември 1817 година

Милорд,

Едуард Джеймсън току-що пристигна в Лондон. Чакам вашите инструкции.

Ваш покорен слуга,

Не бях в състояние да направя нищо друго, освен да се взирам в написаното. Баща ми беше в Лондон от осми декември. Днес беше седемнайсети декември. Къде беше? Какво правеше? И, най-важното, какво го интересуваше това Лорънс?

Какви бяха тези проклети инструкции? Защо Лорънс щеше да дава инструкции относно моя баща на този Графтън? Препрочетох двата реда многократно, като опитвах да осъзная смисъла им. Безполезно. Бях търсила трескаво някаква улика, за да открия отговора на смъртоносната игра, в която бях попаднала. Сега търсената улика се намираше в ръцете ми, но аз все така не разбирах нищо. И тогава си дадох сметка, че писмото беше написано само три дни преди някой да сложи ужасната бодлива тел под седлото на Малката Бес.

Оставих писмото и притиснах слепоочията си с пръсти. Сега поне знаех; знаех, че предупреждението на баща ми беше свързано с Лорънс, моя съпруг. Именно поради това бракът ми с него го беше шокирал и разстроил толкова. Но какво общо имаше баща ми?

Чувствах се така, сякаш бях попаднала в изумителния лабиринт в Ричмънд, само дето в този случай не знаех дали ще намеря изход.

Бавно прибрах листа в плика и го върнах на същото място, където се намираше. Вече нямаше съмнение — този, който искаше да си платя за всичко, беше моят съпруг. Но защо? Защо се беше оженил за мен? Какво бях сторила, че да заслужа омразата му?

Дали пак той беше злото, което според лорд Уейвърлий все още живеело тук? В Черната стая?

Огледах се. Прекалено дълго бях останала тук. Някой можеше да влезе. Затворих чекмеджето и разбрах, че ще трябва да използвам отново фибата си, за да го заключа. След дълги опити, най-сетне, слава Богу, ключалката щракна.

Затворих тихо малката тясна врата и излязох припряно от спалнята. Бях направила едва три стъпки, когато видях човешка сянка, но тя изчезна почти веднага зад ъгъла, който водеше към стълбището за прислугата. Искрено се надявах, че беше Бойнтън. Но защо ли пък той щеше да бяга от мен? Чух шум току зад гърба си. Извъртях се толкова рязко, че се спънах в полите на роклята си и за малко не паднах. Беше друга сянка, някакво лице, което гледаше към мен иззад друг ъгъл, но то също изчезна. Спуснах се към ъгъла, завих зад него и хукнах нагоре по друго стълбище, като виках:

— Кой е там? Върни се. Дяволите да те вземат, кой си ти?

Никой не отговори. Спрях и останаха така известно време, с лудо тупкащо сърце, като се питах какво щях да правя сега.

Върнах се в стаята си и заключих вратата след себе си. Синята стая никога не ми се беше струвала толкова гостоприемна. Джордж вдигна глава и помаха с опашка, после отиде да отпие вода от купичката си и се върна да спи. Седнах във фотьойла пред огъня. Усещането беше чудесно. Едва сега осъзнах колко ми е студено. Взрях се в пламъците. Защо ли Лорънс се беше оженил за мен и ме беше довел тук, в дома си — за да ме тероризира, да ми казва, че ще трябва да платя за всичко? Очевидно това по някакъв начин бе свързано с баща ми, но как и защо, все още нямах представа. Трябваше да видя Джон. Може би той беше научил нещо.

Нямаше го в стаята му. Нито долу. Никой не го беше виждал. Не успях да открия и Бойнтън.

Тая работа хич не ми харесваше. Върнах се бавно в стаята си. Белинда си тананикаше и сгъваше грижливо няколко от долните ми ризи. Усмихна ми се, когато вдигна очи към мен.

— Джаспър изведе мистър Джордж на разходка, миледи — рече тя. — Така, вече е време за обяд. А как само изглеждате! Какво правихте?

— Просто оглеждах — отвърнах аз и затворих вратата зад себе си.

Облегнах се на нея за момент и затворих очи. „Джон, — помислих си аз, — къде си?“

Реших да сляза долу за обяд. Защо не? Щях да поговоря с този-онзи и да изчакам Джон.

И след това щях да се махна от тази къща.

През следващия час Белинда оправи вида ми и едва тогава слязох в трапезарията. Амилия, Томас и мис Крислок бяха там. Никой не знаеше нищо за Джон.

Томас сдъвка прилежно хапка свински котлет с доматен сос и рече:

— Реших, че бащата на Амилия има право. Не искам аурата ми да бъде слаба и несолидна, сянката ми да не може да бъде различена, духът ми да витае безсилно и безволево. Реших да не обръщам внимание на болежките си. И макар точно в този момент да усещам много странен сърбеж в областта на дясната подмишница, няма да се занимавам с него. Знам, че Амилия ще се притеснява, но решението ми е взето.