Катрин Каултър - Контесата

— Аз съм пълна идиотка, Джордж.

„Какво се е случило в действителност с теб, Каролайн?“ — запитах се аз.

Вдигнах глава. Бях слязла по стената цели шест метра. Не беше зле.

Темпест изпръхтя и тропна със задните си крака, за да ми привлече вниманието. Осъзнах, че ми е студено и глезенът ме боли, но бях жива и за момента ми стигаше. В далечината забелязах светлинки. Беше някакво село. Дали бе разумно да вляза в селото, за да разменя Темпест за друг кон? Той дишаше отново тежко. Не исках да го уморя. Не, не можех да спирам. Все още не се бях отдалечила достатъчно от Девбридж Манър, а семейство Линдхърст бе добре познато по тези места. Дали хората нямаше да познаят жребеца на Джон? Ако някой го познаеше, тогава щяха да решат, че съм го откраднала. Не се изискваха кой знае какви умения, за да разкрият дегизировката ми и да разберат че съм жена, и то не някоя обикновена крадла, а проклетата графиня Девбридж. „А, значи си откраднала коня на племенника на твоя съпруг, защото последният е искал да те удуши? Може би си също като предишната графиня, която си беше направо луда?“

Тази мисъл ме накара да потреперя. Не, не си заслужаваше да рискувам и да спирам в това село. Налагаше се да яздя Темпест до следващото село или ферма.

Накарах жребеца да намали темпото, като търсех най-добрия път за заобикаляне на селцето. Вдясно се разстилаше открито поле. Темпест прескочи ниския плет. Джордж лая през цялото време, докато летяхме във въздуха. Това винаги му бе доставяло удоволствие.

След като отминахме селото се върнахме на главния път. Продължихме да се движим напред. Мълчанието се нарушаваше само от време на време от някое изскимтяване на териера и от равномерното чаткане на копитата на Темпест. Накарах го още да забави ход. Нямах намерение да убивам това великолепно животно. Времето се точеше бавно. Студът вече се бе загнездил в костите ми. Лицето ми беше така премръзнало, че вече не го чувствах. „Опитай да мислиш за нещо друго“ — рекох си аз. Заразмишлявах какво щях да правя и реших, че ще остана в Диърфийлд Хол до пристигането на Питър. Прислугата щеше да ме скрие, дори да излъже, ако Лорънс дойдеше да ме търси. А Питър щеше да знае какво да прави. Щеше да ме защити от побъркания човек, за когото се бях омъжила.

— Знам, знам, за допускането на такава колосална грешка като моята са нужни особено големи количества слепота и самозаблуда — обърнах се към Джордж аз и го погалих по главата през пелерината си.

Той изскимтя в отговор. Вероятно се съгласяваше с мен.

Замислих се и за бедното конярче в Девбридж Манър. Били беше млад и дребен и знаех, че щеше да го боли глава от удара, който му нанесох, но щеше да се оправи. Бях го завързала и скрила под купчина слама. Слава Богу Ръкър очевидно спеше в дома си, тъй като го нямаше никакъв. Нямаше да ми бъде приятно да се спречквам с него. Виж, Били беше нещо съвсем друго. Темпест ме последва веднага, без да ми създава проблеми, и слава Богу, тъй като вече бях толкова уплашена, че заеквах, дори когато говорех на териера.

Внезапно жребецът вдигна глава и замръзна на място. Дали не го бе стреснала някаква птица или животно? Той изцвили.

Скочих от гърба му и едва не паднах на колене, толкова замръзнали и вкочанени бяха краката ми. Дръпнах коня встрани от пътя и залепих длан върху ноздрите му. Не можех да го оставя да изцвили отново. Застанахме така неподвижно, в напрегнато мълчание и очакване. Усещах студения нос на Джордж през ризата си.

Почувствах как земята затрепери под краката ми. Приближаваха се коне. Усетих ги преди да ги видя. Няколко конници, може би трима, идваха насам. Заведох жребеца още по-навътре сред дърветата. Бяха предимно кленове, с голи клони и доста нарядко на това място; не беше справедливо, но не можех да сторя нищо. Стиснах още по-здраво ноздрите на Темпест.

Конете забавиха крачка на не повече от десет метра от мен. О, не, сигурно бяха чули изцвилването на Темпест. Вкопчих се в него, усетих го как потрепери, но все пак не помръдна.

— Казвам ви — провикна се в студения нощен въздух мъжки глас, — знам, че проклетият кон не може да е далеч. Бърз е и издръжлив — все пак е бойно животно. Но дори той вече трябва да е на края на силите си.

„Не, лъжеш се — помислих си аз. — Темпест е много повече от конете, които си виждал. Той може да лети през целия път до Лондон, без да забави темпо или да се измори. Защо не продължите да търсите, да преследвате? Вървете, вървете нататък.“ Повтарях си тези думи отново и отново, като молитва. „Да, просто си продължете напред по пътя. Ние не сме тук. Тук няма нищо за вас, продължете нататък.“