Катрин Каултър - Контесата

— Аз те подцених, Андрея. Не, няма да те наричам повече Анди… какво смешно име само. Трябваше доста дълго да се преструвам, че ми е приятно да те наричам така, за да запазя доверието ти. Предполагах, че ще опиташ да избягаш, затова бях решил да те упоя. Не беше изключено някой слуга да мине край стаята ти и да те чуе да викаш или да блъскаш по вратата. Да, давах си сметка, че няма да стоиш мирно там и спокойно да ме чакаш. Затова се върнах бързо с едно чудесно упойващо средство, което смятах да излея в гърлото ти. Но за моя изненада се озовах в една празна и много студена стая. Беше леденостудена, по-точно, тъй като ти беше оставила прозореца широко отворен. Щях да те убия, ако те бях открил тогава. Но за твой късмет не те намерих. А сега обаче съм спокоен и ти си отново в ръцете ми. Всичко приключи.

Дишането ми вече се бе нормализирало. Стоях и съзерцавах човека, на когото се бях доверила, човека, чиято привързаност към мен бях смятала за дълбока и здрава, поне в началото, поне преди появата на старицата в стаята ми. Лъжа, всичко е било лъжа, хитрост. Но какво се стремеше да постигне с тях?

— Какво ще правите сега, милорд? Ще ме върнете в Девбридж Манър и ще ме заключите в Синята стая ли? Ще сложите ли отново решетки на прозорците, както сте го направили за Каролайн?

Вятърът преметна пелерината му върху ботушите.

— Мълчи, глупаво момиче. Не знаеш за какво говориш.

— Така ли? Знам, че ме излъга. Каролайн не е минала по онази издатина по стената, за да стигне до съседна стая и да отиде на северната кула. Няма друга стая преди края на перваза при комина. Какво направи с Каролайн? — Но аз вече знаех. Беше я убил. Беше я блъснал от балкона на северната кула. Той беше наясно какво мислех. Виждах го по лицето му. И, тъй като това вече нямаше значение, добавих: — Накарал си я да се качи в северната кула, и си я блъснал от балкона й, нали?

Видях как дръпна рязко ръка към тялото си и я стисна в юмрук. Лицето му се изкриви от злоба, а по омразата в очите му разбрах, че не трябваше да казвам това. Усетих, че ще ме удари лошо, може би ще ми счупи челюстта.

Нямах време, нямах време да се спася.

Викът на Флинт разцепи въздуха.

— Милорд, по-добре не я удряйте. Може да я убиете случайно. Прекалено е рано. Не го правете още.

Лорънс бавно отпусна юмрука си. Хвана ръката ми и я изви зад гърба ми, докато не успях да сдържа болезненото си стенание.

— Не ме предизвиквай повече, мадам.

Пусна ме и ме блъсна. Изгубих равновесие и паднах в краката на неговия камериер.

— Виж само какво е направила тази кучка с коня на Джон — рече графът. — Направо го е убила от изтощение.

Изправих се отново, но не опитах да избягам; знаех, че няма да стигна далеч, тъй като Флинт стоеше до мен. Мразех го с всяка клетка на тялото си.

— Слушай, старче. И ти щеше да го умориш от яздене, ако опитваше да избягаш от някой побъркан.

Изражението му показа, че отново го бе обзело желание да ме убие на място, но пак не го направи. Защо непрекъснато го дразнех? Защо не можех да си затворя устата? Всъщност знаех много добре отговора. Този човек ме бе прекарал с такава лекота, бе спечелил доверието ми толкова бързо, беше ме направил на глупачка. Мразех себе си не по-малко, отколкото мразех него, задето ми бе причинил всичко това, и то без да му създам никакви проблеми. Беше се досетил от какво се нуждая и ми го беше осигурил. Беше си дал сметка, че не желая съпруг в леглото и затова бе побързал да се закълне, че бракът ни ще бъде само на книга. Беше любезен и нагъл и само седмица след запознанството ни беше спечелил абсолютното ми доверие. Господи, как само го мразех.

Но какво всъщност искаше той?

Внезапно ми се зави свят. Очевидно ударите бяха прекалено много, помислих си аз, като се отпуснах на колене. Задишах тежко, свела глава; мъчех се да запазя равновесие. Третият човек, който не бе произнесъл нито дума до този момент, се приближи до мен. Започнах да разтърквам ръката си над лакътя. Джордж се притискаше към мен.

Мъжът коленичи до мен.

— Добре ли сте? Можете ли да се изправите?

Познах гласа. Принадлежеше на човека, с когото Лорънс се беше срещнал тайно в страноприемницата, в която бяхме отседнали по пътя от Лондон за Йоркшир. Просто още един от хората на съпруга ми. Успях да кимна. Той ми помогна да се изправя. После взе териера и ми го подаде безмълвно. Слава Богу световъртежът бе намалял.

Графът пристъпи отново към мен.

Погледнах го право в очите.