Катрин Каултър - Контесата

Той скочи към графа, но Флинт и мъжът, който го бе пазил тук, се нахвърлиха отгоре му. Блъснаха го обратно на леглото. Стори ми се, че цялото му тяло застина за момент от болка, когато падна по гръб.

След известно време успя да заговори отново:

— Бедното ми дете, значи не си избягала. Казах ти да го напуснеш незабавно, да се върнеш в Лондон. Защо остана? Да не би да те беше затворил?

Гласът му беше дрезгав. Очевидно го болеше, много го болеше. Стоях и гледах мъжа, който ми беше баща, мъжа, когото бях мразила толкова дълго. Той бе превърнал живота ми в кошмар от жесток, изпразнил ме от всякакви чувства страх, и ме бе превърнал в страхливка. Джон имаше право. Бях си почернила живота, и то точно заради този мъж. Той протегна ръка към мен; имаше силна длан, добре оформена, стабилна. Не помръднах.

Колко само си приличахме. Все едно, че се оглеждах в огледалото и виждах как ще изглеждам след трийсетина години. Бедната ми майка, изобщо не приличах на нея. Чух се как заявявам с изключително спокоен и резервиран тон:

— Ти ми написа писмо, от което нищо не разбрах. За мен то нямаше реален смисъл, освен някакви мелодраматични бръщолевения, че съм била в опасност. Не, излъгах, вече е прекалено късно за каквито и да било измами. Възнамерявах да си тръгна съвсем скоро, но не само заради твоето предупредително писмо. Това чудовище ме тероризираше и беше причината да искам да си тръгна. Само дето едва вчера установих, че именно той е виновен за всичко.

Лорънс ме стисна още по-силно за ръката. Заболя ме, но не издадох звук.

— Аз, чудовище? Погледни го, скъпа ми съпруго, той е чудовището и ти го знаеш добре.

Погледнах към мъжа, който лежеше на мръсното тясно легло. Във вените ми течеше неговата кръв, той ми бе дал своите черти, и бе дошъл в Англия, за да ме спаси. Най-сетне си дадох сметка, че изтърпяваше ужасни болки, именно защото бе дошъл да ме спаси.

— Татко, ти си ранен — прошепнах аз.

Видях засъхналата кръв на рамото му, видях окъсаните му, изцапани и кални дрехи.

Понечих да се приближа, но съпругът ми ме стисна още по-силно и ме възпря.

— Това значи ли, че си готова да му простиш всичко, което причини на майка ти? Всичко, което причини и на теб? О, виждам съжалението в очите ти. Не се притеснявай, прострелял съм го където трябва. Няма да умре веднага.

Започнах да галя ритмично Джордж, който се би притиснал силно в гърдите ми. Обърнах се към графа.

— Какво е сторил на теб, че си го прострелял? Защо си го примамил в Англия и си го направил твой затворник?

Лорънс се изсмя.

— Е, Джеймсън, ти ли искаш да й разкажеш за отвратителното си развратничене или да го направя аз?

— Това не я засяга, Линдхърст — обади се баща ми. — Нека си остане между нас двамата, където му е мястото.

— Не мисля така, Джеймсън. Все пак успях да се добера до теб едва след като използвах нея като прелестна примамка. Но дори тогава не бях сигурен дали ще дойдеш, защото не знаех дали изобщо изпитваш някакви чувства към нея. Колко съм се молил да е така. Реших, че най-добрият начин да те накарам да се върнеш, вероятно единственият сигурен начин, е като се оженя за нея. Тогава щеше да приемеш, че тя е напълно в моя власт. Но, казвам ти, когато разпратих съобщението за сключването на този брак до всички вестници, за които се сетих, аз се молех да откриеш по-скоро какво съм направил. В противен случай щях да бъда вързан с нея, докато измисля нещо друго. Ти обаче прочете красиво оформеното ми съобщение. Написа й онова писмо, за да я предупредиш, че идваш, нейния рицар-спасител. Но, разбира се, това нямаше значение. Аз контролирах всичко. Да, всичко, което бях планирал, се развиваше чудесно. Ти, тя, дори нещастният ми племенник. Ах, скъпият ми племенник Джон. Беше много приятно, истинско представление. Наблюдавах го как се влюбва в нея. Всъщност мисля, че бедният ми племенник се е влюбил в нея още преди да пристигането ми в Лондон, за да я ухажвам. Но тя е толкова повредена от теб, толкова се страхува от мъжете заради примера на твоята безсрамна порочност, че видя в моя племенник само опасност за себе си. Обзалагам се, че всяка негова усмивка, всяка негова дума я е ужасявала. Осъзнах колко дълбоки белези си оставил в душата й едва когато видях, че племенникът ми я обича и вероятно бе опитал да я привлече по време на престоя си в Лондон. Той е войник, добре сложен, силен, красив млад мъж, а аз, колкото и да ми е неприятно да го призная, съм по-възрастен. Въпреки всичко тя предпочете мене пред него. Той се провали. Питах се каква беше причината. Разбира се, отговорът беше ясен за всеки, който просто зададеше няколко дискретни въпроса. А аз знаех точно какво да питам. И тогава разбрах, че тя се страхуваше от младия мъж заради това, което те бе видяла да правиш.