Катрин Каултър - Контесата

Обърнах се бавно и го погледнах. Отново осъзнах собствената си заслепеност, неспособността си да преценя кое е истинско и кое — не в живота ми. Той знаеше, че Джон ме обича? Ах, но какво беше направил с него?

— Какво имаше предвид като каза, че си контролирал Джон? — попитах аз.

Той ми се усмихна. Беше готов да потрие ръце, толкова доволен изглеждаше от себе си.

— Погрижих се за него.

— Той не е на никакво Коледно парти с лейди Елизабет, нали? Заради това Темпест беше в конюшнята. Направил си му нещо. Боже мой, убил си го, нали? Убил си собствената си кръв и плът.

Чудовището пред мен се засмя.

— Още не. Но скоро, скъпа, съвсем скоро.

Нещо се счупи вътре в мен, счупи се напълно, непоправимо. Пуснах Джордж на пода и се спуснах към съпруга си. Свалих си ръкавиците и посегнах към очите му, но той беше прекалено висок и аз не успях да достигна дотам. Впих нокти в бузите му. Усетих как кожата му се съдра, усетих влагата от кръвта му по пръстите си.

— Къде е Джон, дяволите да те вземат? Къде?

Той извика от болка и ме сграбчи за китките. Бях му причинила голяма болка. Толкова ми беше приятно. Задъхана го сритах, но пелерината не ми позволяваше да му нанеса гадните удари, които бях намислила.

— За Бога, отиди да доведеш майор Линдхърст от навеса — обърна се Лорънс към Флинт. — Остави Бойнтън там. Нека малката кучка види, че още не съм го убил. Пък и защо да пропуска тази прекрасна сцена? Все пак тя ще е резултат от всичките ми така добре изпълнени планове. А сега, мадам, стой мирно, иначе ще убия и него, и проклетото куче. — Пусна ме и постави носна кърпа върху бузите си. — Ще ми платиш за това.

— Да, — отвърнах аз. — Ти вече ми каза, че ще платя за всичко.

Наведох се и взех териера. Не казах нищо повече, само стоях на мястото си и се тресях от гняв, от безсилие, като гледах към баща си. Чуваше се само дълбокото дишане на мъжете. Струваше ми се, че аз самата не дишам. Стоях замръзнала на мястото си, с изцапани от кръвта на Лорънс длани. Баща ми лежеше неподвижно, без да издава звук. Огънят изсъска и нагоре политнаха искри.

Вратата се отвори отново. Завъртях се рязко и видях как Флинт блъсна Джон в стаята. Ръцете му бяха завързани зад гърба. Беше само по една бяла риза, бричове и ботуши. Сигурно бе вледенен. Копелета. Лицето му беше насинено. Изглеждаше отслабнал, измъчен. По бузите му бе набола тъмна брада. Колко ли го бяха държали тук? Всъщност знаех. Държаха го тук заедно с Бойнтън от два дена.

Искаше ми се да се спусна към него, но знаех, че не трябва да го правя. Произнесох спокойно и много бавно:

— Добре ли си, Джон?

Учудващо той ми се усмихна и белите му зъби блеснаха в сумрака.

— Добре съм, Анди. Малко ми е студено, но ще оцелея. Бойнтън също ще оцелее. Чудех се колко време ще му бъде нужно да те доведе тук. Знаех, че ще го направи. Съжалявам, че не успях да го спра. Опитах, но бях закъснял. Той ме чакаше заедно със своите биячи. Доколкото разбрах, човекът на леглото е баща ти?

— Да. — Джордж залая лудо. — Млъкни — рекох аз. — Джон не може да те държи сега. Спомни си обучението на Брантли. Бъди търпелив, Джордж.

— Ако това ще направи живота ти още по-мил, Джон, нека ти кажа, че малката кучка те обича — обади се графът. — Дали толкова, колкото я обичаш ти ли? Е, не знам. Но опита да ме убие като разбра, че съм те хванал. Виж само какво ми направи на лицето.

— Иска ми се да бе успяла да направи нещо повече — отвърна Джон. Погледна ме и се усмихна отново, този път — още по-широко. — Повече ли ме обичаш, отколкото те обичам аз, Анди? Мислиш ли, че такова нещо е възможно?

Стоях като закована на мястото си и галех трескаво перчема на Джордж.

— Не. Не е възможно.

Младият мъж ме дари с ослепителна усмивка, но не каза нищо.

— Тя е само едно малко момиче — заяви графът, като се намръщи насреща ми; стори ме се леко озадачен. — Успя да ми разкъса кожата с ноктите си. А, можеш да бъдеш сигурен, че ще си плати за това.

Сетих се отново за притиснатия в корема ми пистолет. Тресях се от желание да го застрелям.

— Е, вече събра всичките си играчи — обърнах се към съпруга си аз. — Използва ме като примамка, за да се добереш до баща ми. Сега имаш и двама ни. Довел си тук дори собствената си плът и кръв. С Джон нямаме ли вече право да разберем за какво е целият театър?

Лорънс нямаше да убие собствения си племенник, своя наследник, нали? Не, беше прекалено чудовищно. В такъв случай оставахме само двамата с баща ми.