Катрин Каултър - Контесата

— Не, сър — намеси се Джон. — Не мисля, че това са само обвинения. — Той ми се стори толкова спокоен, така владеещ положението, че дълбоко в мен се зароди крехка надежда. — Вече бях достигнал до извода, че само ти можеш да стоиш зад всички инциденти в имението — старицата с убедителната дегизировка и мавърския нож в ръка, бодливата тел под седлото на Малката Бес. Макар и недодялани, те изпълниха предназначението си — изплашиха до смърт и Анди, и мен. Просто нямаше кой друг да е отговорен за тях, но аз не можех да повярвам на извода, който се налагаше. Все пак ти си ни чичо. Взе и двама ни с Томас в дома си, след като родителите ни загинаха. Въпреки нашите различия, вярвах, че съм от значение за теб, за нашия род. Но ти се промени, нали? Ти уби бедната Каролайн, нали? Тя ти беше невярна и ти я уби.

— Каква изненада само — отвърна графът; усетих в гласа му раздразнение. — Мислех, че съм успял да те заблудя, Джон, поне в известна степен. Виждах, че вземаш страната на Андрея, виждах как я гледаш и как те гледа тя. И се забавлявах безкрайно. Аз я притежавах, тя ми принадлежеше, беше моя собственост и ти никога нямаше да я имаш, никога. Дали щеше да опиташ да я прелъстиш? Дали най-накрая щеше да успееш? И дали тя, подобно на Каролайн, щеше да опита ми пробута като мое своето копеле? — Поклати глава и се изсмя. — Но тя се страхуваше толкова от мъжете и от онова, което мъжете и жените правят заедно. Честно казано не вярвам, че би се случило някога. А естествено, че убих невярната кучка. Каролайн беше курва, тя ме предаде, и заслужаваше да умре. Беше просто акт на справедливост.

Такава значи беше цялата история, предателството, лъжите и смъртта на Каролайн. Но тя бе убита след раждането на детето.

— Татко — рекох аз. — Ти имаш дъщеря. Казва се Джудит. Помня, че когато я видях за първи път, нещо в нея ми се стори познато. Всъщност в нея съм виждала себе си. И теб. Тя е прелестна. Умна и мила. И ще се превърне в красива, чудесна жена.

— Аз също си давам сметка, че Джудит прилича на Анди — обади се зад мен Джон. — Усетих нещо познато, когато се появи ти, Анди, и, разбира се, сега си обяснявам причината. През всички тези години, чичо, ти си виждал бащата в детето.

Видях яростта в очите на Лорънс. В присъствието на племенника си обаче той се контролираше. И не каза нищо.

— Добре си се справила, Анди — додаде младият мъж. — Чичо ми ще носи тези белези по лицето си, докато умре.

— Тя обаче няма да може да ги види — отвърна графът. — И така, знаеше ли за дъщеря си, Джеймсън? Или това е чудесна изненада за теб?

— Да, знаех, винаги съм знаел. Каролайн успя да ми изпрати тайно едно писмо, преди да я убиеш. Аз дойдох в Девбридж Манър. Опитах да я спася, но беше късно. Според историята тя се самоубила, като се хвърлила от една от кулите на имението. Дали вярвах, че се е самоубила ли? Може би имаше и такива моменти. Но винаги съм мислил, че всъщност ти унищожи бедната Каролайн, а сега го знам със сигурност. Колкото до дъщеря ми, не можех да сторя нищо друго, освен да се моля да не й сториш нищо лошо.

Съпругът ми се изсмя. Вече бе наистина щастлив, цялото му лице светеше от задоволство.

— Не се ли питаш, скъпа моя, защо оставих живо детето? — обърна се към мен той. — Плодът на една курва и развратния ти баща? Е, сега ще обясня на всички ви. Всеки път, когато погледнех детето, се сещах за окаяния ти баща и се наслаждавах на мисълта за предстоящото си отмъщение. Знаех, че най-вероятно ще ми бъдат нужни години, докато ми паднеш в ръчичките, в пълна моя власт. Но бях убеден, че този ден ще дойде и ето. Смъртта на Каролайн бе само половината от моето отмъщение.

Приближи се пъргаво до мен и ме сграбчи за ръката, за да ме отдели от баща ми. В този миг моят ранен баща, със сила, която не подозирах, че има все още, се хвърли отгоре му и го стисна за гърлото с двете си ръце. Фрийсън и Флинт скочиха върху него на секундата и го дръпнаха грубо. Флинт започна да го удря по лицето и раненото рамо. Сега бе моят шанс. Пуснах Джордж, измъкнах пистолета от колана си и заявих съвсем отчетливо:

— Ще убия графа, ако не пуснете незабавно баща ми.

Лорънс не се поколеба. Видях беса на лицето му, когато се хвърли върху мен. Отскочих назад. Той се закова на мястото си, задъхан, вперил поглед в малкия пистолет, който бях насочила към него.

— Опитай да се приближиш отново към мен, старче — додадох с нисък, изпълнен със злоба глас, — и ще ти пусна един куршум право между очите. — Махнах с ръка към него. — Може би си мислиш, че няма да ми стиска да те застрелям? Че като жена не съм способна да го направя? Че може би ще заскимтя и накрая ще се разцивря? Е, хайде, ела, опитай и ще видиш.