Катрин Каултър - Контесата

Един от тях се размърда. Приближих се до него, наведох се и го ударих по главата с дръжката на пистолета. В този момент усетих някакво раздвижване, но не бях достатъчно бърза. Лорънс се бе надигнал на колене. В ръката си държеше пистолет. Още едно оръжие? Цял арсенал ли имаше в себе си? Изглежда беше така, дяволите да го вземат.

Спаси ме Джордж. Той скочи към графа, като ръмжеше, оголил зъби. Вдигнах рязко единия от пистолетите на разбойниците.

Всичко стана толкова бързо, че се обърка в съзнанието ми. Флинт ме сграбчи за глезена, Джордж атакува графа, а Джон, без да се поколебае, взе ножа, който чичо му бе хвърлил по моя баща и прониза с него гърлото на Лорънс. Дори не успях да го видя, толкова светкавично прелетя. На лицето на Лорънс се изписа безкрайна изненада. Помъчи се да каже нещо, но не успя. Изпусна пистолета и стисна ножа, но не опита да го издърпа. Дочух отвратително гъргорене. От устата му бликна кръв. Вдигна поглед към баща ми и лицето му замръзна от ужасен гняв. Отпусна се назад на пода, докато Джордж се късаше от лай над него. Умря с това изражение.

Флинт се хвърли с яростен вик към глезена ми и успя да ми дръпне краката. Паднах с цялата си тежест, но това нямаше значение. Вече бях спокойна и концентрирана.

— Пусни ме веднага, Флинт! — извиках аз. — Незабавно, дяволите да те вземат!

Но той нямаше подобно намерение. Протегна ръце с намерение да ме удуши и изкрещя, очевидно извън себе си:

— Проклета кучко, ще те убия. Ти уби господаря ми. Ще ти извия мършавия врат.

Чух как Джон извика нещо, видях как се спусна към нас, но знаех, че само аз мога да се спася. Овладях се. Знаех какво трябва да направя и прострелях Флинт право в гърдите.

В малката стая настъпи зловещо мълчание. Двамата мъже останаха да лежат по корем, залепили лица към пода. Джон изтича до Флинт и се вгледа в него.

— Божичко, какъв ужас изживях. Ти го направи, Анди, направи го.

Джордж погледна към Джон и изскимтя. Заразмахва опашка, все по-бързо и по-бързо, докато най-накрая тя вече не се забелязваше. И тогава скочи върху младия мъж, цели трийсет сантиметра от пода. Джон хвана кучето ми.

— Всичко е наред вече, Джордж, съвсем наред. Не, успокой се. Справи се чудесно. Спаси всички ни. Не, не се облекчавай върху мен във вълнението си. Добро момче. — Донесе ми го. Отпусна се на колене до мен. — Добре ли си, любов моя?

Кимнах бавно. Нямах думи. Бяхме заобиколени от трупове. Миризмата на кръв изпълваше въздуха. В този момент баща ми изохка.

— Добре съм — успях най-сетне да прошепна аз.

Той ме целуна леко, по устата, потупа ме по бузата и се изправи.

— Ще превържа рамото на баща ти. Трябва да се доберем до имението и да изпратим да повикат доктор Боулдър колкото се може по-скоро. Трябва също така да освободя Бойнтън от онзи навес. — Спря и добави през рамо: — Много се гордея с теб, Анди. Ти си смела. Но все пак мисля, че е невъзможно да ме обичаш повече, отколкото те обичам аз.

Баща ми изохка отново.

Джон седна веднага и започна да му превързва раната.

— Не се притеснявай — рече той, без да вдига поглед. — Бил съм войник шест години. Имам голяма практика в правенето на превръзки.

Изправих се бавно и взех другия пистолет. Беше останал само един куршум. Беше достатъчен. Нито един от останалите двама не се интересуваше какво бе станало с господаря им; това беше проблем само на Флинт, но той вече не се вълнуваше от нищо.

Поех си дълбоко въздух. Всички бяхме живи. Чух ново болезнено изохкване. Каквото и да бе сторил баща ми, аз не исках да умира.

И започнах да се моля с цялото си сърце да остане жив.

Баща ми наистина оцеля.

Сега беше в някакво състояние между упоителен сън и безсъзнание. Доктор Боулдър бе останал в имението, за да се грижи за него.

Ръкър отведе двамата мъже в местния затвор и не беше никак нежен с тях. Помня как Джон ме притисна към тялото си, помня докосването на устните му в косите ми. Помня как Бойнтън му бе стиснал силно ръката с облекчение. Помня как се прегръщаха Томас и Амилия, и Амилия плачеше. Помня колко ужасени бяха всички от случилото се. Помня как се хранех в кабинета, край огъня, в компанията на Джон. И тогава внезапно, без причина, всичко изчезна. Опитвах се да отворя очи, да кажа нещо, но не можех. Какво ставаше с мен?

— Тя преживя прекалено много — чух аз гласа на Джон, който очевидно ме носеше. — Това е защитната реакция на организма й.

Усещах, че наоколо има хора, чувах ги да говорят, съвсем тихичко, както се прави край болен човек. Дали не бях болна? Нямах представа. Знаех само, че се намирам някъде надълбоко и не можех да се измъкна оттам.