Катрин Каултър - Контесата

— Къде отиваме?

— Ще разбереш съвсем скоро. Пази тишина. Фрийсън, хвърли я на гърба на Темпест. Не е нужно да й връзваш ръцете за седлото. Просто вземи кучето при себе си. Ако тя направи нещо нередно, убий проклетата гадина.

— Никога не съм направила нещо, с което да ти навредя, Лорънс — промълвих аз, като се питах кой бе в действителност мъжът, за когото се бях оженила.

В него имаше толкова гняв, толкова презрение към мен. Държанието му просто нямаше логично обяснение.

— Ти осуети плановете ми, мадам, и се набърка там, където не ти е работата. Откри неща, които не би трябвало да знаеш. Няма да търпя повече подобни прояви. Ти направи неща, които не съм вярвал, че може да стори някой, камо ли една уж невинна млада дама.

Нямах представа какво искаше да каже. Едва ли имаше предвид претърсването на бюрото в монашеската му килия.

— Защо постави бодливата тел под седлото на Малката Бес?

— Тя свърши своята работа — отвърна с пълно безразличие той. — Ти разбра, че някой желае смъртта ти…

— И иска да платя за всичко.

— Да, точно това исках. Една хубава, многозначителна заплаха. Исках също да те ужася, да те направя безпомощна, и го постигнах. Нямаш представа колко приятно ми беше да наблюдавам как страхът ти нараства ден след ден. Ако при падането от коня се беше пребила, за мен нямаше да има никакво значение, но признавам, сега предпочитам да бъдеш с мен, да присъстваш на края, на последната победа, на сладкото ми отмъщение.

На него не му пукаше, че можеше да убие Малката Бес, и това ме вбеси повече от всичко друго. Яростта започна да прелива.

— Даже нямам представа за какво говориш. Ти нарани Малката Бес. Наистина си безкрайно противно старче.

Пак си бях отворила проклетата уста, макар да знаех, че допускам грешка.

Фрийсън бе увил въже около ръцете ми, така че нямаше как да се предпазя от удара. Лорънс стовари юмрука си върху главата ми. Силата на удара ме запрати върху Фрийсън. Бели пламъци избухнаха в главата ми. Беше наистина странно да наблюдавам експлозиите на белите светлини една след друга, докато най-накрая те премигнаха и настана милостив мрак. Чух дивия лай на Джордж. А след това престанах да чувам каквото и да било.

Усетих ритмичното движение на коня преди да дойда напълно в съзнание. Когато най-сетне успях да си наложа да отворя очи, всичко около мен се завъртя. Гадеше ми се. Толкова ми се виеше свят, че ако Фрийсън не ме държеше, щях да падна от коня. Преглътнах и стиснах клепачи. Трябва да съм помръднала, тъй като чух гласа на Фрийсън току до ухото си.

— Моля ви, миледи, не мърдайте. Аз ще ви държа здраво.

Дадох си сметка, че ръката му ме обгръщаше, а аз се бях отпуснала върху гърдите му.

— Къде е Джордж?

— Флинт го носи. Не, не се тревожете. Той не му прави нищо лошо.

— Кой сте вие? Какво става тук?

— Не мога да ви кажа. А сега замълчете.

Не казах нищо повече. Думите ми убягваха. Съсредоточих се върху усилието да не повърна върху коня му. Главата ме болеше много силно от удара, който онзи побъркан ми бе нанесъл по слепоочието; молех се само да не ми е повредил мозъка.

— Не можете ли да ми кажете къде отиваме?

— Не мога. — Поколеба се, след това се приведе по-близко към мен. — Опитах да убедя негово височество, че не е скаран с вас, но без особен успех.

— С кого тогава е скаран?

Мъжът погледна към Лорънс и приведе отново глава.

— Няма значение. Не мога да ви кажа.

Отговорът се налагаше от само себе си.

— С баща ми — заявих направо аз.

Фрийсън си пое рязко въздух.

— Моля ви, миледи. Не мога да говоря повече по този въпрос, наистина не мога.

Значи той се страхуваше от графа? Не го винях. Аз също се страхувах.

Яздихме известно време в мълчание, предвождани от Флинт и съпруга ми. Тази сутрин нямаше слънце. Небето беше оловносиво, снегът заплашваше да завали всеки момент. Вероятно наближавахме Девбридж Манър. Не бях постигнала нищо с великото си бягство. Но какво щеше да обясни Лорънс на прислугата, ако ме върнеше в имението си? А на мис Крислок? Какво щеше да каже на Джон, за Бога? Не, каквото и да планираше по отношение на мен, със сигурност нямаше да го осъществи в Девбридж Манър. Така щеше да се изложи на прекалено голям риск.

Не се изненадах особено, когато на около две мили западно преди имението малката ни група сви от главния път по една неравна, тясна пътека. Обърнах се и погледнах към Фрийсън. Той поклати глава и насочи решително поглед право напред. Скоро се приближихме до малка, издигаща се насред някаква поляна къща, заобиколена от гора от кленови дървета. От жалкия й комин се издигаше пушек. До дървото край входа стоеше завързан самотен кон.