Катрин Каултър - Контесата

— Имаш право. Тя не може да е стигнала по-далеч оттук. Конят на Джон е бърз, но дори той се изморява и вече би трябвало да е даже мъртъв.

Това беше Лорънс, моят любим съпруг. О, Боже, не беше справедливо. Прекалено близо, той и хората му бяха прекалено близо. Какво да правя?

— Тя е наблизо. — Това отново беше гласът на графа. — Готов съм да се закълна, че чух конско цвилене. Дойде отнякъде близо, сигурен съм.

Някакъв мъж изсумтя, но не си каза мнението. Те идваха дори още по-близко. Всеки момент някой от тях щеше да ни види и това щеше да сложи край на всичко.

Този, който ни издаде, не беше Темпест. А Джордж. Той нямаше представа какво става, затова задраска по гърдите ми и изсумтя силно. Не че това променяше нещо; те щяха да ни открият така или иначе, невъзможно беше да не ни видят.

„Нямам избор“ — помислих си аз, затегнах по-здраво колана около териера, сграбчих издатината на седлото и се метнах на седлото. Излетяхме измежду дърветата като гюлле.

Опитът ми бе отчаян; знаех, че нямам шансове. Темпест дишаше тежко под мен. Това бе прекалено много за него, той намаляваше темпото. По лицето ми потекоха сълзи на безсилие и замръзваха, преди да достигнат брадичката ми. Погледнах през рамо и успях да различа мрачното лице на съпруга си на бледата светлина преди зазоряване. Буквално се задушавах от страх.

Миг по-късно някакъв кон се изравни с нас. Ездачът се присегна и ме прихвана през кръста. Джордж изръмжа и мъжът се отдръпна изненадан.

— Проклетото куче — извика той. — Пъхнала го е под пелерината си.

Чух ги как си подвикват един на друг. Скоро мъжът се върна и този път сграбчи юздите на жребеца и ги издърпа от ръцете ми. Бавно ги опъна и накара Темпест да спре. Тогава Лорънс се озова от другата ми страна. Удари ме неочаквано с опакото на дланта си и ме събори от гърба на коня. Грабнах Джордж и успях да го измъкна, преди да се стоваря върху замръзналата земя. Не се приземих на него, слава Богу.

Въздухът ми излезе от дробовете. Лежах на земята, взирах се в сивата предутринна виделина и опитвах да си поема въздух. Териерът лаеше като побеснял и тичаше около мен, опитвайки да ме защити. След това изскимтя нещастно и скочи върху мен. Над мен се надвеси лицето на Флинт.

— Жива е, милорд — обърна се той към Лорънс, който стоеше до него и можеше да види и сам, че съм жива. — Просто се е поударила, нищо повече. Кучето е добре и най-сетне престана да джафка. Виж го само, как се е настанило на гърдите й и й лиже лицето. Искате ли да го убия? Надявах се, като я съборихте от коня, че ще се приземи върху псето и ще го убие.

Ако в този момент бях успяла да си поема въздух, щях със сигурност да му обясня какво мислех за него. Но не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да лежа безпомощно и да се питам дали въздухът ще успее да достигне някога отново до тялото ми.

— Не, остави й нещо — отвърна графът, — въпреки че тя не заслужава никаква милост от мен. Тя ми създаде повече неприятности, отколкото си заслужава да изтърпи човек заради нея. Да, остави й окаяното псе. Господ е свидетел, че тя го обича повече отколкото обича което и да било човешко същество.

— Не е редно да се обича толкова един помияр — заяви Флинт и се изплю, като за малко не успя да улучи лицето ми.

— Тя няма нищо друго — отговори съпругът ми.

В този момент го мразех повече от което и да било друго човешко същество, защото имаше право.

Тогава Лорънс се надвеси над мен; вятърът развяваше пелерината му. И изрече усмихнато с прекрасен, мил глас:

— Не се съпротивлявай повече, мадам, в противен случай ще кажа на Флинт да убие кучето. Разбра ли?

— Да — отвърнах аз, като поемах големи порции въздух. — Разбрах.

Захаросаният му глас ме беше уплашил повече отколкото падането от гърба на Темпест.

— Ти ми създаде куп неприятности — додаде той. — И затруднения. Загуби ми много време. Край на това. Ставай. Чака ни път.

Никой не ми помогна. Успях да се обърна и да се изправя на колене и длани, а след това бавно да се изправя. Притиснах Джордж към гърдите си. Пистолетът ми бе все още на кръста, но засега не можех да го използвам. В него имаше само един-единствен куршум.

Бяха им отнела няколко часа, докато ме открият. Бяха ме хванали, тъй като конете им бяха свежи. Сигурно ги бяха сменили в селото. Ако бях рискувала да го направя, сега сигурно щях да бъда на свобода.

Графът изглеждаше мрачен и черен като самия дявол, както стоеше пред мен, увит в черна пелерина и с черни ръкавици на ръцете.