Катрин Каултър - Контесата

И се изкиска.

Усмихнах се, защото в този момент Джон и Томас влязоха в Старата зала. И двамата бяха намръщени, но поради съвсем друга причина.

— Май вече си накарал едно от местните момичета да се привърже към теб, Джон?

— Какво? А, имаш предвид мис Апълби. — Стори ми се, че потръпна, също като Брантли, когато ме уведоми за посещението на семейството. — Тя е още дете.

— Какви са тези приказки, Джон? — попита Амилия. — Тя е само с две години по-малка от Анди. Ах, какви сърцераздирателни погледи само хвърляше към теб. Точно казвах на чичо Лорънс, че мама Апълби иска да те грабне за дъщеря си. — Изведнъж младата жена спря да говори. Миг по-късно се озова до съпруга си и долепи белите си пръсти до бузите му, до челото. — О, Томас, скъпи, какво има? Да не си болен? Какво те измъчва? Кажи ми какво не е наред, за да мога да се справя с него.

— Нищо няма — отвърна младият мъж и поклати глава, но само той знаеше за какво.

И без да каже дума повече, се запъти към гостната. Амилия го проследи с изумен поглед и долната й челюст увисна.

— Не мога да повярвам — промълви бавно Лорънс. — Той имаше възможност да обясни някакъв нов нападнал го здравословен проблем, нараняване или болка, и не го направи. Какво става със съпруга ти, Амилия?

— Нямам представа — отвърна тя, все така без да отделя очи вратата, зад която се бе скрил Томас. — Но това ме притеснява.

Мис Гилбанк се присъедини отново за вечеря. Носеше една от моите рокли, които Белинда бе преправила за нея, очарователно творение от светлосин муселин, едновременно семпло и елегантно, сякаш създадено специално за класическите черти на лицето й. Попита за мис Крислок, която днес двете с Джудит бяха видели в източната градина.

Никой не спомена за старицата. Нито за каквото и да било от случилото се предишния ден.

Колкото до Томас и Джон, и двамата бяха разсеяни и с две думи — бяха доста лоши компаньони.

Когато Лорънс ме изпрати до вратата на стаята ми, разбрах, че не ми се влиза вътре. Изобщо. Вече не беше светло и нямаше да почуквам по стените. Беше тъмно, съвсем тъмно, и само сребърната луна светеше през прозорците. Джаспър разхождаше Джордж. Искаше ми се и аз да съм с тях.

Изчаках в коридора, докато чух гласа на Джаспър. Той говореше на териера.

— Чудесен избор направихте, мистър Джордж. Старият тисов храст имаше нужда от внимание, макар вашето внимание да беше от малко по-особен воден вид. Да, добре постъпихте.

Все още не ми се влизаше в стаята. Благодарих на Джаспър, взех Джордж на ръце и си наложих да отворя вратата.

С мрака се бореха запалените свещи в три свещника. В камината пращеше буен огън. Стаята беше топла. Стоях права и притисках Джордж прекалено силно към гърдите си, с усещането, че кръвта ми се е смръзнала във вените. Огледах притъмнелите ъгли, които не виждах добре; знаех, че там можеха да се крият разни неща.

Териерът изпръхтя и се дръпна с явното желание да слезе. Очевидно не беше забелязал нищо нередно. Аз обаче не помръдвах; сега вече бях насочила вниманието си към прозорците. Белинда беше спуснала пердетата. Бях й казала да не го прави. Беше забравила, или може би опитваше да ме отучи от този доста нездравословен навик.

Заключих вратата, после завъртях дръжката в едната и в другата посока, за да проверя дали няма да се отвори. Да, беше добре заключена. Приближих се до прозорците и дръпнах рязко пердетата. Отворих единия прозорец. Посрещна ме студен, сух въздух. Поех го дълбоко в дробовете си.

Тук нямаше нищо и никого. Напълно възможно бе, ако наистина бях заключила вратата на стаята си, ужасната особа да се бе промъкнала през отворения прозорец. Затворих ги и ги заключих всичките. Сведох поглед към празните дупки на прозоречните рамки и се запитах дали Каролайн не се намираше все още тук, дали насилствената й смърт не я задържаше на това място. Бедното, бедното момиче. Не можех да си представя такава болест, но знаех, че съществува. Един от най-старите приятели на дядо бе забравил дори имената на собствената си съпруга и деца. В деня, в който престана да познава дядо, видях дядо да плаче. Каза, че приятелят му щял да умре сам, съвсем сам, тъй като до него нямало да има познат или любим човек.

Съблякох си дрехите и навлякох нощницата. Завързах светлосините атлазени ленти на красиви панделки. Мисля, че на това ме бе научила майка ми. Преди толкова време. Вече не можех да си представям лицето й. Вдигнах Джордж и двамата заедно се пъхнахме под планината от топли завивки. Не се събудих нито веднъж.