Катрин Каултър - Контесата

— О, Божичко, абсолютно си права. В такъв случай няма никакво съмнение. Каза ли го на татко?

— Не, не го казах. Слушай, Джудит. Възрастните не обичат да вярват в неща, които не могат да се обяснят лесно. Това ги прави несигурни, нервни. Дори да им кажех за Джордж, то нямаше да им допадне. Предпочитат да мислят, че съм си измислила всичко.

— Но ти не си го измислила. Реши ли какво ще правиш?

Усмихнах й се и същевременно съумях да изрека истината, макар да не беше никак лесно.

— Искаш да кажеш, дали ще напусна Девбридж Манър преди да ме накарат да платя за всичко?

— Така ли ти каза старицата?

— Да, и някои други неща.

— За какво би трябвало да платиш според нея?

— Не знам. Но запомних, че съм злото, което посещава отново къщата. Виждаш ли някакъв смисъл?

Джудит поклати глава. Може би бях прекалено откровена с нея, но ми се струваше, че тя заслужаваше да чуе истината.

— Иска ми се да можех да се сетя за нещо — рече тя и се приближи до мен край прозореца. — Често седях тук и наблюдавах как градинарите подрязват поляната пред входа. Сладкият мирис на прясно окосената трева влизаше през отворения прозорец. Тогава беше лято, разбира се. Не искам да си тръгваш, Анди, но знам, че сигурно си много изплашена.

— Аз също не искам да си тръгвам. Сега аз съм господарката тук. Повечето хора биха казали, че мястото ми е точно тук.

— Какво тогава ще правим?

Сега вече бяхме трима, не само не двамата с Джордж. Тя подаде ръка и аз я хванах.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Синята стая? Може би ще успеем да открием кой ме изплаши така снощи. Жената носеше ножа на Джон. А малко по-късно ножът си беше на мястото, в колекцията, на копринената си възглавничка. Как според теб е станало това?

— О, не, нали не мислиш, че Джон се е дегизирал като ужасната старица и е дошъл в стаята ти?

— Беше неговият нож. Когато се спуснах по коридора и задумках по вратата на спалнята му, той се позабави доста, докато ми отвори. Защо според теб?

— О, Боже, да не мислиш, че през това време е смъквал разчорлената сива перука и дрехата на старицата?

— И е поставял мавърския нож обратно на мястото му върху кадифената възглавничка.

— Но, Анди, ако той е бил в твоята стая и не те е гонил из коридора, как тогава е могъл да се върне в стаята си и да ти отвори?

— Прекрасен въпрос, нали? Но това не е всичко, Джудит. Вратата ми беше заключена.

Момичето наклони глава леко на една страна и гъстите руси коси се спуснаха като завеса върху бузата й.

— Не разбирам. Не, почакай. — И тогава благоприличното момиченце, което обичаше да се обзалагам, изсвири с уста. — Друг начин за влизане в Синята стая? Таен вход? За това си мислиш, нали? О, Божичко, Анди, представи си под цялата къща да се вие някакъв тъмен тесен коридор. О, Боже.

— Съществува и друга възможност. Первазът от външната страна на прозореца. Достатъчно е широк някой да се промъкне по него от друга стая.

Нямах намерение да й казвам, че точно така се бе измъкнала майка й, за да се качи на северната кула и да се хвърли от нея.

— Аз предпочитам тайния проход — заяви Джудит и изскочи от стаята.

Тръгнах по-бавно след нея. Всъщност аз май също предпочитах тайния коридор. Дали не сгреших като й се доверих? Не мислех така, но в Девбридж Манър нищо нямаше логика. Поне откакто аз бях пристигнала тук.

— Не си ли чувала някой да говори за такива проходи? Баща ти? Брантли? Някой друг?

— Не — отвърна тя, видимо разочарована. — Но ако има такъв и той води до Синята стая, ще го открием. Знаеш ли, Анди, трябва да питаме татко. Той би трябвало да знае, нали?

— Много е вероятно.

Но нямаше как да питам Лорънс за такива неща. Разбира се, той сигурно знаеше, но ако го попитах, щеше да му стане ясно, че изобщо не съм си променила мнението във връзка със снощната случка. Щеше да разбере, че все още вярвам в съществуването на старицата.

— В никакъв случай не го питай, Джудит. Нека да запазим това само между нас двете. А сега можем да отделим известно време за търсенето на коридора. Искаш ли?

Тя се съгласи веднага. А аз не можах да си спомня доколко можеше да се вярва на едно дванайсетгодишно момиче да пази тайна.

Отворих вратата и влязох в Синята стая. Джордж спеше пред камината. Той отвори леко едното си око, видя Джудит, очевидно си спомни, че тя го обожаваше, и се изправи бавно, като отдели нужното време да протегне един по един всичките си крака. Но не излая.

— Очевидно Брантли пак му е давал уроци — заявих аз, още по-изумена. — Иначе вече щеше да се е скъсал от лаене.