Катрин Каултър - Контесата

Потърсих мисис Редбрест; тя бе икономка на семейство Линдхърст в продължение на повече години, отколкото аз бях на тази земя. Открих я в очарователния й апартамент в източното крило. Дори да бе изненадана или смутена от неочакваното ми посещение, тя не го показа. Покани ме в прелестната дневна, чиито мебели бяха очевидно отпреди два века. В камината пукаше не особено буен огън. Всички пердета бяха спуснати, за да изолират стаята от засилващия се студ. По всичко личеше, че щеше да завали всеки момент, но когато споделих наблюденията си с мисис Редбрест, тя поклати глава, усмихна се и рече:

— Не, Брантли каза, че няма да завали преди три часа следобед.

Предложи ми чаша чай и аз приех.

Направих й комплимент за ароматния индийски чай и заявих с цялата си сериозност, че разчитам на нейната помощ да ме разведе из Девбридж Манър, който беше наистина огромен. Когато се налагаше, можех да лъжа по-изкусно от хлевоустите виги, както бе твърдял неведнъж дядо ми. В действителност, след навършването на петнайсетата си година, бях започнала да ръководя различните къщи на дядо, включително Диърфийлд Хол, който бе по-голям от Девбридж Манър поне с десетина спални и една бална зала с размери колкото разстоянието между две лондонски пресечки. През първите години бях объркала доста неща, но след осемнайсетия си рожден ден вече бях в състояние да обсъждам с лекота с иконома и ковача поправката на някоя стара вана с медни дръжки и същевременно да решавам с готвачката какво ще сервираме на гостите.

Разпитах мисис Редбрест за семейството й; тя ми каза, че произхожда от клона на Хилдън Дейл от рода Редбрест, и семейството й живее в Йоркшир още от времето, когато викингите дошли от морето, за да изнасилват, грабят и в крайна сметка се установят тук. Да, според нея, в резултат на тези изнасилвания и грабежи, във вените на нейните деди течала малко и от тяхната кръв.

Напредвах съвсем бавно с намерението в крайна сметка да насоча разговора към това, което ме интересува. Когато й подадох чашата си, за да я напълни отново, попитах:

— Случвало ли ви се е да усетите нещо неприятно в Синята стая, мисис Редбрест? Почувствали ли сте нещо по-различно в нея?

Тя изтърва чашата си от изненада. Бърза като змия, аз успях да я хвана във въздуха преди да се бе разбила в лъскавия дъбов под. Слава Богу, че беше празна. Поставих я на масата и заявих спокойно:

— Разкажете ми, мисис Редбрест. Сега аз съм господарката тук, не лейди Каролайн или нейният дух. Кажете ми какво сте видели, чули или усетили в тази стая или в което и да било друго помещение, нещо подобно на случилото се вчера с мисис Томас, когато бе намерена заспала на пода.

Икономката бе много едра жена, на път да прехвърли средната възраст, но все още — красива. Черните й коси бяха прошарени с бели нишки, но бяха гъсти и добре оформени. Това, което задържаше вниманието ми обаче, беше лицето й, очите. Те бяха тъмни като косите и, в този момент — уплашени.

Тя направи последното, което бях очаквала — закърши ръце. Очевидно бях нагазила в много дълбоки води.

Усмихнах й се.

— Мисис Редбрест, аз съм нова тук. Съпругът ми ме запозна с нещо като история на семейството, но то не е достатъчно. Моля ви, помогнете ми да разбера.

— Миледи — започна бавно тя, — случилото се вчера бе шок за всички нас.

— И още по-голям за мисис Томас.

— О, да, бедната. Но тя бе заспала, бе легнала да подремне посред бял ден, а вратата не беше заключена.

— Убедена съм, че не е била, когато господата от къщата са отишли да видят какво става. Но не това е важното, нали? Сега аз съм графиня Девбридж, мисис Редбрест. Няма връщане назад. Този дом сега е и мой. Несъмнено и вие сте чули за случилото се снощи с мен.

О, да, явно беше чула, и само можех да си представям всички приказки, които бе породила историята сред прислугата. Напълно бе възможно вече да се питаха дали графът не се бе оженил за друга Каролайн. Е, бях променила тактиката си със семейството. Но нямаше да я сменям със слугите. Те знаеха всичко и обичаха да приказват. Бяха част от семейството и всичко, което ставаше, ги засягаше. Те бяха моя шанс да науча какво става. Божичко, какво притеснение виждах в тъмните й очи? Или може би беше страх?

„Не се отказвай“ — помислих си аз. Приведох се към икономката и хванах между дланите си едната й едра ръка. Погледнах я право в очите.

— В Черната стая се усеща някакво злокобно присъствие. В малката празна стая, в която влезе мисис Томас, има нещо съвсем различно. Нямам представа обаче коя беше старицата, която влезе снощи в Синята стая. Помогнете ми, мисис Редбрест. Не искам да умра или да си изгубя разсъдъка в тази къща, както е станало с лейди Каролайн.