Катрин Каултър - Контесата

— Кажи им какво е станало — обади се Джон и се приближи до камината, за да запали огън.

В този момент на прага се появи Амилия; прекрасните й черни коси се спускаха като дълъг копринен шал по гърба й.

— Събудих се внезапно — започнах аз и преглътнах, тъй като усетих потрепване в гласа си. — Нямах представа защо, но се събудих. И видях нещо много грозно, не може да се каже, че беше човек; то стоеше като неодушевен предмет край другия край на леглото ми, неподвижно като статуя, сякаш не беше в действителност там. Скоро разбрах, че е някаква старица, отвратителна, с разбъркана бяла коса. Когато я попитах какво иска, тя отвърна, че съм била отвратително същество и други подобни определения, и ще си платя за всичко. После вдигна ножа и тръгна към мен. Хвърлих отгоре й една възглавница, грабнах Джордж и успяхме да се измъкнем от стаята.

Настъпи мълчание.

— Помниш ли какво точно ти каза старицата? — попита най-сетне Джон.

Поклатих глава.

— Може би ще ми се избистри в главата утре. В момента там е истинска каша, освен частта за отвратителното създание. Не е лесно да забравиш, ако те нарекат така.

Мълчанието продължи. Междувременно четирите чифта очи не се отделяха от лицето ми.

— Чуйте, знам, че не ми вярвате, особено след онова, което почувствах в Черната стая и което казах, че е станало с Амилия. Но всичко е вярно. Не бих измисляла подобни неща. Струва ми се, че не бих успяла да си представя подобно нещо. Беше ужасяващо. И много истинско. Старицата се опита да ме убие.

След нова порция мълчание съпругът ми се обади с много тих глас.

— Нещо със сигурност се е случило, Анди. Искаш ли чаша чай?

— Извинете ме — рече Джон. — Отивам в Синята стая; ще видя какво мога да открия.

— Идвам с теб — заяви брат му.

Знаех, че стаята ще е празна. Старицата нямаше да чака там. Защо за го прави?

— Наистина много си се изплашила — рече Амилия. — Без значение какво е станало, дали е било насън или другояче, но все още трепериш. По-добре поседни, Анди.

— Не — отвърнах аз. — Искам да се върна в Синята стая.

Не обърнах внимание на съпруга си, който бе протегнал ръка към мен. Джордж ме последва незабавно. Докато вървяхме заедно по коридора, усещах как парализиращият страх става все по-силен с всяка следваща стъпка.

Когато стигнах до вратата, вече бях вцепенена от страх. Беше ужасно усещане. Чувствах се безпомощна; умът ми просто не желаеше да продължавам повече в тази посока.

Кучето излая.

— Всичко е наред — провикна се Джон. — Можете да влизате и двамата.

— Тук няма нищо — рече Томас; забелязах, че движи непохватно лявата си ръка.

Какво, по дяволите, можеше да му е станало с лявата ръка?

— Не съм очаквала старицата да чака, за да ви поздрави, след като не успя да ме убие. Или може би е имала намерение само да ме изплаши, като заяви, че ще си платя за всичко. Не знам, но извитият нож беше остър; блесна, като го вдигна над главата си.

— Извит нож ли? — попита Джон и притихна.

— Да. Но не беше сребърен. Приличаше на лъснато до блясък злато. Защо?

Младият мъж изруга под носа си, след което рече:

— Само момент.

И излезе.

Седнах на ръба на ръба на един от деликатните столове. Слава Богу Джордж бе доволен да стои в скута ми. Докато чаках, галех ушите му, без да казвам нищо, само се взирах в студената камина.

Лорънс и Амилия влязоха в стаята.

— Анди — промълви съпругът ми и се приближи. Коленичи до мен и взе дланта ми в ръката си. — Намираш се в нова къща. Толкова неща се случиха днес, все страховити и неочаквани, които биха изпълнили с кошмари дори най-флегматичния човек. Боже мой, та ти даже падна и си удари главата. Кой знае какво би могъл да създаде в мрака този удар?

Усмихнах му се. Всичко, което казваше, беше вярно.

— Не съм измислила нищо. Нито съм го сънувала. Стана точно така, както ти казах.

— Анди, нищо подобно не се е случвало досега в Девбридж Манър — обади се Амилия. — Нали, чичо Лорънс?

Той поклати глава.

— Чували сме, разбира се, истории за духове, появяващи се в тази стая, за странни шумове и сенки, които не би трябвало да бъдат тук, но никой от нас не е виждал нищо необичайно. Били са винаги само слухове, нищо повече.

— Не — заяви бавно Томас. — Това не е съвсем вярно. Помня, че веднъж бях в тази стая, малко след смъртта на Каролайн, и четях пред камината. Трябва да съм заспал. Нещо докосна бузата ми, топло и едновременно — като парче лед. Когато отворих очи, я видях, но само за миг, и после си отиде, или по-скоро — се разтопи във въздуха.