Катрин Каултър - Контесата

Към десет часа облякох дрехите за езда и тръгнах към конюшнята, последвана от Джордж. Беше облачно и сравнително студено; от хубавото време бе останал само спомен. Но Брантли ме увери, че няма да завали преди три часа.

Повярвах му безусловно, защото бях убедена, че е Мойсей.

Ръкър оседла Малката Бес и ми помогна да я възседна. Потупах я по лъскавата шия.

— Прекрасна си, знаеш ли го? — Териерът се съдираше от лаене, затова помолих Ръкър да ми го подаде. — Ще потича по-късно. Засега може да поязди.

Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към Темпест и тупнах леко с токове хълбоците на кобилата. Викнах през рамо на коняря, който стоеше на мястото си, за да ме изпроводи с поглед:

— Ако някой пита къде съм, кажи му, че съм отишла в селото, за да се запозная с нашите търговци.

Но не отидох в селото. Тримата се запътихме към тесния поток, който течеше из имението Девбридж от изток на запад. Оставих кобилата да пасе на воля каквато трева пожелае. Заведох териера до брега на потока и седнах под една широка върба. Джордж се настани до мен.

— Джордж — рекох аз. — Възможно е онази страховита жена да е плод на въображението ми. Не мисля така, но все пак трябва да огледаме всички възможности.

Кучето се обърна и ме погледна. Наклони глава на една страна.

— От друга страна, не е възможно и твоето въображение да е родило образа й. Видях те как я гледаше и лаеше до скъсване. Беше уплашен не по-малко от мен, но въпреки това беше готов да се хвърлиш към гърлото й, нали, смелото ми момче?

Той изскимтя тихичко.

Започнах да го галя по главата; той се взираше някъде над потока и потреперваше леко, тъй като обичаше да го галя и да го почесвам тук-там, по места, които му беше трудно да достигне.

— Не смяташ ли, че е невъзможно злият дух да върне така внимателно ножа в колекцията на Джон, която по една случайност се намира в стаята му?

Териерът изскимтя отново, вероятно защото чу името на Джон.

— Но знаеш ли, Джордж, ние говорим за две съвсем различни неща, които стават тук. В онази проклета Черна стая имаше нещо ужасно, което не мога да си обясня и това ме плаши страшно много. Но онази старица… тя имаше доста човешки вид. Дори аз да съм се побъркала и да съм я сънувала, ти не може да си сторил същото. Не, тя е реална, тя съществува, тя е тук. Да не забравяме и случилото се с Амилия в онази стая. Двамата с теб ще надникнем там, като се върнем в къщата, макар изобщо да не ми се ходи. Някой или се опита да ме убие, или да ме уплаши толкова, че да ме накара да си тръгна. Трябвало да платя за всичко това. Какво означават тези думи? И кой и защо го казва, Джордж?

Кучето все така не отговаряше.

Вдигнах го и го притиснах силно към гърдите си. То ми го позволи в продължение на няколко секунди, след което се измъкна и хукна да гони току-що появилия се от гъсталака фазан.

След време извиках Джордж и яхнах отново Малката Бес. Не отидох в малкото селце Девбридж Аштън. Струваше ми се глупаво да ходя там, когато някой се бе вмъкнал в стаята ми с мавърска кама в ръка. Върнах се в Девбридж Манър. Вече знаех какво да правя.

Застанах в средата на празната стая, където предишния ден бе влязла Амилия. Имаше два дълги, тесни прозореца, без пердета, които да омекотят оставяното от тях впечатление; гледаха към пространството пред къщата. Вдясно се виждаха конюшните, вляво — гората.

Дървеният под беше добре излъскан. Помещението бе съвсем празно. Обиколих всички съседни стаи. Бяха или спални, или дневни, и едните, и другите очарователно мебелирани.

Само малкото помещение, в което бе влязла Амилия, бе абсолютно голо. Не усетих нищо, докато стоях в него, абсолютно нищо. Но предишния ден тук бе имало нещо, нещо, което бе затръшнало вратата в лицето ми. Но то не беше съвсем солидната и реална старица, която снощи бе вдигнала насреща ми церемониалния мавърски нож.

Бях довела Джордж. Той душеше наоколо, но очевидно не усещаше нищо повече от мен. Космите на тила ни не щръкнаха от ужас.

Върнахме се в Синята стая. Веднага заключих вратата. Някога тук е била стаята на Каролайн. Тя се бе покатерила по един от широките прозорци и по перваза се бе добрала до съседното помещение. След което се бе изкачила на северната кула и се бе хвърлила оттам.

Нима беше невъзможно снощната старица също да се бе покатерила по прозореца и да бе вървяла по перваза, докато стигне до друга стая?

Томас беше разказал за жената, която бе зърнал тук за момент, когато бил малък. Възможно ли бе да е бил духът на Каролайн? Защо ли е искал да се върне тук, точно в тази стая? Заради Каролайн ли прислугата смяташе, че помещението се обитава от духове? Или тя беше в другата, малка и празна, стая?