Катрин Каултър - Контесата

Изгледах го съсредоточено; не ми се искаше да му вярвам. Приличаше по-скоро на творение на развинтено момчешко въображение. А какво представлявах в такъв случай пък аз самата? Бях момиче с голямо въображение.

Но не бях сънувала случилото се, не бях.

Вдигнах поглед, когато Джон влезе в стаята. Джордж надигна глава и изскимтя. Започнах да го галя отново, със съвсем бавни движения на дланта.

— Ножът ми е на мястото си, а шкафът е заключен. — Втренчих се неразбиращо насреща му. — Аз колекционирам ножове — обърна се към мен той. — Един от най-ценните сред тях е мавърски церемониален нож, на повече от триста години. Има остро закривено острие, а към дръжката му е прикрепен красив червен копринен пискюл. И, най-важното, острието е златно, а не сребърно. Той си стои на мястото, под стъклен похлупак и зад заключена врата.

— Искам да го видя — възкликнах аз; станаха веднага и тръгнах към вратата преди графът да поиска да разбере дали не съм луда като втората му съпруга.

Джон нямаше друг избор, освен да ме придружи, тъй като нямах представа къде държи колекцията си от ножове. Тя се оказа в стаята му, разбира се.

Младият мъж запали още свещи. Всички вървяхме зад него, дори Амилия, която се прозяваше и твърдеше, че това е прекалено за ума ми, че подобен странен сън би могъл да споходи всеки един от нас, като се има предвид случилото се през деня, който на всичкото отгоре бе първият ми ден в Девбридж Манър.

Аз не отговорих, само следвах Джон. Едва не се задавих, когато видях поставения върху възглавничка от аленочервено кадифе нож. Отстъпих крачка назад.

— Точно това е ножът, който държеше старицата — промълвих аз. — Сега си спомних и пискюла. Той се мяташе, когато тя вдигнеше ножа. И двата големи рубина, по един в двата края на дръжката. Помня ярките червени петна. — Обърнах се и изгледах събеседниците си. — Как е възможно ножът да е бил върнат толкова бързо тук?

— Не е възможно — отвърна Лорънс. — Трябва да си го видяла по-рано, когато дойде тук, и той се е превърнал в ножа от твоя кошмар.

— Не, не съм го видяла.

— Анди — рече Амилия и се приближи да ме погали по рамото. — Не мисли повече за това. То е свършило. Ти си добре. Джордж е добре. Днес преживя труден ден. До утре сутринта ще забравиш всичко.

В този момент за първи път аз също се усъмних, че съм видяла в действителност старицата; може би наистина бе резултат от удара на главата или ужасната студена заплаха, която бях почувствала в Черната стая. И подсилени от затръшването на вратата в лицето ми и викащата ме Амилия, хваната като в капан в празното помещение.

Вече не знаех какво да мисля. Заля ме огромна вълна от изтощение. Нямаше какво повече да кажа. Обърнах гръб и на четиримата и тръгнах бавно към Синята стая. Джордж ме последва веднага.

— Днес беше едва първият й ден тук — чух гласа на Томас. — Страх ми е да си помисля какво ще стане на втория.

Аз се страхувах повече и от него от тази перспектива.

Затворих вратата на стаята си и, след кратък размисъл, завъртях ключа в ключалката. Ако старицата се появеше отново, щеше да има само две обяснения — тя бе или последствие от силния удар по главата, който бях преживяла сутринта, или привидение. Нито едната, нито другата перспектива не обещаваше нищо добро.

За огромна изненада заспах почти веднага. Кой знае как обаче Джордж успя да ме изпревари. Затворих очи, унесена от звуците на хъркането му.

Първата ми мисъл на другата сутрин беше: „Не, нищо не съм си въобразила.“ Щях да претърся цялата къща, дори да трябваше да го сторя съвсем сама. Щях да открия коя беше ужасната старица, която ме беше изплашила до обезумяване.

Когато видях как ме гледаха всички по време на закуска, реших да сменя тактиката. Усмихнах им се до уши и заявих:

— Всички бяхте много мили. Божичко, дори се държахте безкрайно добре с мен посред нощ, когато очевидно изпуснах юздите на въображението си и то ми погоди номер със създаването на онзи страховит образ. Извинявам се на всички ви. Случилото се е забравено. Благодаря, че бяхте толкова мили. Бих искала да закуся бъркани яйца.

Взех си чинията и се приближих до шкафа. Сложих за Джордж три парчета препечен до хрупкаво бекон и една малка херинга. Не се изненадах изобщо, че разговорът не вървеше. Въпреки всичко, продължавах да излъчвам добро настроение и да не обсъждам нищо по-сериозно от необичайно хубавото за ноември време. Не след дълго всички си отдъхнаха с облекчение, образно казано, и започнаха да се държат по нормалния си начин.