Катрин Каултър - Контесата

— Може би един ден ще успея да си простя, но никога няма да го забравя. Как мога да забравя, че Джудит носи гените на майка си. Ами ако в нея се крие лудост, която ще изплува на повърхността след време?

— Кралят е луд. Нима и баща му, Джордж II, беше също луд?

— Някои тори биха побързали да отговорят, че е бил луд — отвърна съпругът ми. — Но не, той определено не беше луд.

Усмихнах се на опита му да се пошегува.

— Знаеш не по-зле от мен, че лудостта не е нещо, което се предава автоматично на детето от бащата или майката. Родителите на Каролайн не са луди, нали?

Лорънс поклати глава.

— Не — отвърна бавно той, — не са, само ме мразят. — Кълна се, че баща й желаеше с цялото си сърце и душа дъщеря му да бъде добре. — Но ще ти кажа, че преди пристигането на мис Гилбанк се страхувах за Джудит.

— На колко години беше тя, когато дойде мис Гилбанк?

— Може би на три.

За мен бе лудост да се мисли това, камо ли да се казва, но отново се проявих като образец на спокойствие и разум.

— Джудит е била съвсем малка. Предполагам, че когато родителите видят хаоса, който е в състояние да създаде детето на тази възраст, те са готови да мислят, че е създание на дявола. Точно в такава светлина ме виждаше от време на време и дядо, но аз не полудях. Сега се сетих — наричаше ме дяволско изчадие.

Графът се засмя при тези думи, наистина се засмя, както се бях надявала. Нима бях толкова доволна от себе си и начина, по който се бях справила с положението, че в действителност само аз бях изпитала облекчение? Не, готова съм да се закълна, той изглеждаше подмладен, раменете му не бяха увиснали така нещастно — сякаш товарът бе вдигнат от тях.

Когато малко по-късно ме изпрати до вратата на Синята стая, той докосна леко с пръсти брадичката ми.

— Ти олицетворяваш всичко, на което можех да се надявам, Анди. Може би дори повече. Ще размисля върху това, което каза тази вечер. Лека нощ, скъпа Анди.

Разходих Джордж, който този път направи много по-бързо избора си, и успях да се отърва от Белинда; тя бе готова да остане и да клюкарства до среднощ. Най-сетне се отпуснах на леглото. Териерът реши също да спи под завивките и притисна топлото си телце в коленете ми. Трябваше да призная, че днес бе един от изпълнените с най-много събития, най-неочакваният, най-страховитият и най-мъчителен ден в живота ми.

Бях усетила нещо студено и недоброжелателно в Черната стая, знаех, че нещо бе привлякло Амилия в другата празна стая, и бях паднала по стълбите… о, Боже, дори аз бях прекалено изморена, за да изредя останалите събития в ума си. Но в крайна сметка всичко бе завършило добре, всичко, освен случилото се с Амилия и отказът на всички да направят нещо по този въпрос.

Утре щях да отида в онази малка празна стая, да постоя известно време в нея и да видя дали нещо ще се случи с мен. Настръхнах при тази мисъл. Все пак по-добре беше да се изправиш срещу неизвестното, отколкото да се свиваш страхливо в черупката си и да отричаш съществуването му, както постъпваха всички останали.

Заспах, усещайки през муселинената нощница заврения в задната част на коляното ми влажен нос на Джордж.

Не знам кога се събудих, не се чуваше никакъв звук. Но както спях и сънувах, че яздя из йоркширските блата, се събудих напълно и отворих широко очи, опитвайки да свикна с полумрака в осветената от лунната светлина стая.

И тогава я видях. Разтърсих глава, защото не исках да повярвам на очите си, но фигурата не изчезна, не помръдна. Просто стоеше пред мен, неподвижна и мълчалива, като замръзнала статуя от ада, мъртва, и същевременно само на петдесетина сантиметра от леглото ми.

Помня, че чух хъркането на Джордж, макар всичко в мен да се вледени. Бавно, много бавно измъкнах ръце изпод завивките.

Още по-бавно започнах да се изправям. Джордж се размърда, но продължи да спи.

Мъртвешки неподвижната фигура тръгна бавно към края на леглото, към мен. Когато мина пред осветения от луната прозорец я видях добре. Беше някаква старица, ужасно безформена, по-стара от смъртта. Върху обезобразеното й лице висяха сплетени бели коси. От гърлото ми се надигна вик, но за мой ужас, когато отворих уста, оттам излезе само някакво жалко скимтене. Чувствах се буквално закована на мястото си, толкова уплашена, че не можех да помръдна.

Чух собствения си глас, подобен по-скоро на грачене.

— Коя сте вие? Какво искате от мен?

Старицата, която не можеше да бъде истинска, отвърна с тънък и сух като хартия глас: