Катрин Каултър - Контесата

— Вярно ли е това, скъпа? Ти толкова ли обичаш да си пийваш?

— Все още не — отвърна тя.

— Аз пък — обади се мис Крислок, — никога няма да забравя случая, когато Анди изпи първата си чаша портвайн след вечеря с дядо си. Скъпият човек бе толкова доволен.

Прекъснах със смях настъпилото мълчание и взех нова хапка от превъзходните пилешки гърди, изпечени в сос от сметана и къри.

След вечерята мис Гилбанк отведе Джудит. Томас и Амилия си говореха тихичко в ъгъла, вероятно за изненадалото всички ни дремване на пода в празната стая и евентуалното значение на случилото се. Джон взе книга, посветена на подвизите на някакъв французин на име дьо Сад. Не знам защо я четеше — очевидно тя не му доставяше никакво удоволствие. Всеки път, когато го погледнех, той изглеждаше безкрайно възмутен.

— Анди — обади се съпругът ми, — били дошла за момент с мен в библиотеката?

Целунах мис Крислок за лека нощ и го последвах.

Бе дошъл моментът да направи признанието си. Нямах търпение да чуя поради каква причина бе държал в тайна съществуването на втора съпруга и на дъщеря, до чието представяне за Сезона в Лондон оставаха само шест години. Започвах да си давам сметка, че разликата между младите и старите хора не беше чак толкова голяма. Лорънс бе запазил в тайна нещо от мен и сега се готвеше да даде обяснение и да се извини. Колко пъти и аз самата бях правила същото от тригодишна възраст до сега?

В просторната библиотека бяха запалени свещите само в един от свещниците. Цареше полумрак; атмосферата беше наистина уютна, за което в немалка степен допринасяше жизнерадостният огън в камината. Лорънс обиколи стаята, като ту се скриваше в сянка, ту се появяваше отново на осветените места. Стори ми се необичайно притеснен, или може би беше по-скоро сдържан. Да не би да мислеше, че ще му вдигна скандал? Вече се готвех да го успокоя, когато той се приближи, взе двете ми ръце в своите и рече:

— Вероятно в твоите очи съм едно недостойно същество.

Беше неочакван подход, който действително невероятно обезоръжаваше.

— Не мисля така — отвърнах.

— Аз не ти казах нещо много важно.

— Да, но предполагам сега ще ми обясниш защо. Аз ще разбера причината, и ще ти позволя да се откупиш пред мен и да облекчиш чувството си за вина, като ми подариш Малката Бес.

Той ме изгледа; по лицето му не открих и следа от усмивка. О, Боже, очевидно не подхождах както трябва.

— Говоря напълно сериозно, Лорънс. Прости ми, че хвърлих светлина върху този факт.

Той махна с ръка и закрачи отново из стаята.

— Седни — рече през рамо съпругът ми.

Приближих се до широкия, тапициран с тъмнокафява кожа фотьойл край камината, и се настаних в него.

Графът се облегна на ръба на бюрото си и кръстоса ръце пред гърди.

— Аз бях женен, Анди. Преди тринайсет години се ожених за Каролайн.

„Каролайн — помислих си аз, — хубаво име.“

— Разкажи ми за нея.

Той затвори очи за момент; очевидно болката бе все още много голяма, въпреки магията на времето. Изкашля се и започна:

— Изминаха толкова години. Каролайн Фарадей беше дъщеря на Уилсън Фарадей, виконт Кларънс. Прелестна, невероятно весела и духовита. Струваше й се, че може да управлява света и всичко в него, и повечето хора правеха с радост всичко за нея. — Лицето му отново се сгърчи от мъка и той вдигна длан, сякаш за да я изтрие. Удържах езика си. Тези спомени, опарили така сърцето му, действително бяха нещо много лично. — Макар да бях значително по-възрастен от нея, тя ме желаеше и уведоми баща си, че няма да се омъжи за никой друг. И така, ние се оженихме в Лондон. Направихме сватбеното си пътешествие до Корнуол; тя смяташе, че това място е изключително романтично. Едва след като я доведох в Девбридж Манър започнах да си давам сметка за истинската й природа. Каролайн беше много жива един ден, смееше се непрестанно, а на следващия стоеше смълчана, тъжна и затворена в себе си, сякаш бе изгубила най-добрия си приятел. Никога не знаех коя от тях ще седне насреща ми на закуска. Когато тя забременя малко след сватбата, се изпълних с надеждата, че детето ще й помогне да се нормализира. И точно така и стана през месеците на бременността й — тя се стабилизира, цялото й поведение стана по-нормално. В онези дни нито Джон, нито Томас стояха тук дълго — те живееха и учеха в Итън. Няма да забравя обаче, че когато се прибраха за ваканцията, положението й се влоши. Скоро си дадох сметка, че това бе израз на негодуванието й срещу тях. Очевидно тя искаше детето й, момченце, да върви по моите стъпки. И наистина, ако беше родила момче, то щеше да стане мой наследник. Казах й го, но това не промени нищо. Тя не искаше да има нищо общо с племенниците ми. Помолих Томас и Джон през ваканциите да гостуват на приятели. И на двамата им беше много мъчно за мен, струва ми се, а аз се изпълних с чувство на безкрайна вина. Но каквото и да правех, нямаше значение. Към края на бременността си Каролайн започна да става все по-непредсказуема. Никога не знаех какво да очаквам, никой не знаеше, в това число и лекарите. Тя изчезваше изведнъж, след което я откривахме на върха на старата северна кула, свита в един ъгъл, загледана неизвестно къде с широко отворени очи, без да дава обяснение защо е отишла там. Настояваше да продължава да язди кобилата си, дори когато вече бе доста натежала от бременността. Слава Богу, не падна нито веднъж. Един следобед я заварих да гони плъхове в плевника. Една нощ пък Брантли я намери да танцува навън под поройния дъжд. Веднъж някакъв слуга я откри да гази из потока и да обсъжда с неизвестна особа колко хубаво би било да се удави. Нямах друг избор, освен да взема жена, която да бъде неотстъпно с нея. Ужасявах се от мисълта, че може да навреди и на себе си, и на нероденото бебе.