Катрин Каултър - Контесата

Обърнах се към него.

— В такъв случай дай някакво друго обяснение. Ако единственото, което можеш да направиш, е да намираш грешки на другите, от теб няма да има голяма полза.

— Ще помисля — отвърна той с видимо недоволен тон. — О, по дяволите! — Протегна ръка към мен. — Ела, време е да пояздиш Малката Бес. Ще те разведа из имението.

Преди да тръгна се обърнах към племенницата си.

— Амилия, не искам да оставаш сама. Чу ли?

— Чух — прошепна тя; разбрах, че е много уплашена. Съжалявах, но очевидно трябваше да бъде изплашена. Така поне щеше да бъде по-предпазлива. — Не забравяй да пишеш на баща си, незабавно.

Томас сякаш щеше да се пръсне всеки момент.

— Не обръщай внимание на Томас — рече иронично брат му. — Той иска да бъде център на съществуванието на Амилия. Не желае нищо да я отвлича от него.

Почти бяхме стигнали до конюшнята, когато казах:

— Забравих Джордж. Забравих да си облека дрехите за езда.

— Ще те изчакам в конюшнята — отвърна младият мъж.

Погледна към гората, обърна се и ме остави.

В крайна сметка стана така, че не яздих с него. Суонсън, неспособен да издържа повече рева на две новородени бебета, завел майка си да види двете близначета, а сам дошъл в Девбридж Манър, за да се потопи в сложната картина, която представляваше управлението на имението.

Съответно Джон бе помолен да се присъедини към чичо си и Суонсън.

А ние с Джордж си прекарахме чудесно. Не ходихме далеч, защото не ми се щеше да се изгубя. Малката Бес следваше много добре командите ми.

По едно време дори се разпях с пълно гърло. Спряхме край малък ручей, който течеше от изток на запад недалеч от къщата. Териерът започна да пие, а аз се заоглеждах на меката следобедна светлина, която се процеждаше през върбите.

„Красиво местенце“ — помислих си. Тук бих била щастлива. Разбира се след като бащата на Амилия дойдеше да ни избави от странния дух; тогава всичко щеше да се оправи.

Ами решетките? Щях да попитам съпруга си за тях. Бях сигурна, че нямаше да се окаже нещо значително.

На връщане носих Джордж на ръце, като си подсвирквах.

Щом влязохме, Джордж настоя да тича редом с мен нагоре по стълбището. На първата площадка вече дишаше тежко и езикът му бе увиснал. Отминахме трима от прислугата — един лакей и две камериерки. Спрях, кимнах им и ги попитах как се казват. Представих им Джордж и ги помолих, ако някога го видят сам, да се уверят, че не се е изгубил.

Заварих Белинда в стаята си; тя приглаждаше прелестна вечерна рокля от изключителна светлозелена коприна с тесни ръкави и ивица от по-тъмнозелено кадифе под гърдите. Деколтето и подгъвът бяха обрамчени със същата тъмнозелена лента. Това бе една от любимите ми рокли; естествено, не я бях носила след смъртта на дядо си. Вече бях наредила на Белинда да сгъне всичките ми траурни тоалети в една голяма кутия в будоара. Дядо мразеше черното и затова го бях носила само три месеца. Беше достатъчно. Лорънс се бе съгласил, когато бях поискала мнението му. Помня, че бе казал:

— Дядо ти беше човек на страстите, преливаше от живот и винаги имаше някаква цел. Черното ми се струва някак си недостойно за такъв човек. Прибери черните дрехи и воали.

Така и направих, изпълнена с благодарност за подкрепата му.

— А, ето ви, миледи — възкликна камериерката. — Току-що приключих с мис Крислок — прелестна дама и винаги толкова добра. Вече е напълно готова и косата й е навита много хубаво. Цялото семейство ще се събере в трапезарията след трийсет минути. Негово височество обича всички да се събират там един час преди сервирането на вечерята. Започвах да се тревожа, че няма да се върнете навреме.

— Вече съм тук — заявих аз.

Щом се приближих до нея, тя изпръхтя и рече:

— О, Боже, ще поръчам да донесат вода за къпане. Трябва да побързаме. Този път ще позволя на някой лакей да качи водата.

С нейна помощ успях след половин час да вляза в трапезарията, придружена от Джордж. Тя намери време дори да вплете светлозелени панделки в косите ми. Увери ме, че изглеждат много добре.

Брантли пък бе изпратил Джаспър да се погрижи за Джордж, който очевидно го бе харесал. Териерът не беше глупав, той можеше да разбере на кого е завъртял главата и от кого може да очаква да го среше хубаво с четката. И сега изглеждаше доволен и от себе си, и от своя вид. Копринената мека козина падаше върху очите му.

Аз пък нямах търпение да попитам съпруга си за две неща веднага, щом останем насаме.