Катрин Каултър - Контесата

Плесна се по устата и в красивите й кафяви очи се появи ужас от думите, които бе изрекла току-що.

Аз се засмях.

— Великолепна история. Най-вероятно сте права относно този мистър Бледсоу. Той изглежда е доста досадна личност.

— Да — отговори тя и се изправи. — Джудит, хайде, кукличке. Време е отново да се спуснем из Далечния изток.

Момичето извика нещо, което ми заприлича неопределено на китайски.

— Не е ли прелестна? Тя каза „добър ден“ на кантонски 6 6 Кантон — град в Югоизточен Китай; кантонски диалект — Б.пр. .

— Виждам, че съпругът ми не смята за излишно обучението на момичетата. Доста напредничав възглед. И дядо ми беше на такова мнение. Единствената разлика е, че той предпочиташе да ме обучава лично. В зависимост от това как предпочита да гледа на моето обучение човек, то може да бъде като много специализирано или странно.

Мис Гилбанк се засмя.

— Кое го прави специализирано?

— Когато станах на единайсет години, на мое име бе наречена една звезда. Някоя вечер ще ви я покажа. Прекрасна звезда, по-ярка през есенните месеци тук, в Англия. Намира се в съзвездието Орион. Помня как дядо изкарваше всичките си гости навън, за да мога да им я показвам. Нарича се Голямата Андрея.

— Дядо ви трябва да е бил чудесен човек. Дал ви е ваша собствена звезда. Наистина невероятно.

Разделих се с Джудит и нейната гувернантка и заведох Джордж в Синята стая, за да подремне… разбира се, след като го нахраних. Белинда донесе останалите от закуска бекон и пушена херинга. След малко териерът захърка, дори преди да бе заспал напълно.

Слязох за обяд. Надявах се, че другите се бяха нахранили поне преди един час. Все още нямах желание да ги виждам, освен Амилия. Разтрих рамото си. Започваше да ме боли, и не само то, ами и ребрата. Поне не си бях счупила нищо. Синините щяха да минат скоро.

Нямах късмет. В малката трапезария заварих не Амилия, а Джон и Лорънс. Кимнах им и се обърнах към съпруга си:

— Тази сутрин с Амилия посетихме конюшните. Те са чудесни. Ръкър ми се стори компетентен, а и работата с конете очевидно му доставя удоволствие. Ще може ли да яздя Малката Бес?

— Вече бях решил да ти я дам като сватбен подарък.

Едва не скочих от мястото си, за да го прегърна, както бях правила толкова пъти с дядо, когато ми бе поднасял някоя прекрасна изненада.

— Благодаря — отвърнах аз, както подобава на една графиня Девбридж, образец на спокойствие и благоприличие. — Много мило от твоя страна, Лорънс.

Той наклони глава и рече:

— Радвам се, че Малката Бес ти харесва толкова много. Ръкър смята, и понякога и аз съм съгласен с него, че фермата за развъждане на коне в Уексфорд непрекъснато отглежда великолепни екземпляри. Джон ми каза, че когато отишъл в конюшнята тази сутрин, те заварил край Темпест.

— Да.

Това бе всичко, което казах. Сложих в чинията си няколко тънко нарязани парчета шунка и извадих топла кифличка от покритото с кърпа панерче за хляб.

— Тя знае, че ще съжалява, ако язди Темпест, — обади се Джон и се обърна към мен: — Пази Малката Бес от него. Той желае тази кобила. И то много.

— Ще я пазя колкото се може по-далеч от коня ти, Джон.

— Как се чувстваш, Анди?

Не желаех да мисля за това и още по-малко — да говоря. Но съпругът ми изглеждаше разтревожен, така че нямаше как да не отговоря.

— Понаболява ме тук-там. Общо взето, нищо обезпокояващо.

— Когато отидох при нея веднага след като падна, тя ме помисли за ангел — обясни Джон на чичо си.

— Напълно логично заключение, тъй като ти беше причината да падна.

Гъстите му тъмни вежди се повдигнаха.

— Доколкото си спомням бях на цели пет метра от теб, когато ти падна от стълбите.

— Когато отвори входната врата, слънцето грееше под такъв ъгъл, че да излее всичката ослепително бяла светлина на небето в Старата зала и по-точно — върху лицето ми.

— Значи това е било — отговори той. — Тогава не можах да разбера всичко, което мърмореше.

— Въпреки това, скъпа — додаде спокойно графът, като погледна многозначително към недокоснатото съдържание на чинията ми, — през следващите няколко дни трябва да се грижиш повече за себе си.

Отхапах голямо парче от хлебчето си.

— Къде е Амилия?

— Имам натрапчивото усещане, чичо, че съпругата ти обича да гледа нещата право в лицето; никакви колебания не минават пред нея.

— Амилия все още спи, Анди. Изглежда спокойна, потънала в дълбок сън. Томас е при нея. Много е притеснен, макар да няма причина за тревоги.