Катрин Каултър - Контесата

Джудит се изправи и седна до мен на пейката. Започна да четка с длан полепналите по роклята си пръст и трева. Тя определено не беше слугинско дете. Не говореше с тежкия йоркширски акцент, а дрехите й бяха от изключително качество. Роклята й бе в тъмен жълт цвят, ръкавите и деколтето — обрамчени с фина дантела.

Зачаках, без да кажа нищо.

Най-сетне детето отговори:

— Мама е отишла на небето, когато съм се родила.

— Съжалявам.

Но не отвърнах поглед от красивото личице, едно истински открито личице. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Няма нищо. Аз не си я спомням. Била съм току-що родена и нямам представа как е изглеждала.

— А кой е татко ти?

Този път момичето ме изгледа така, сякаш бях наистина малоумна.

— Граф Девбридж.

Едва не паднах от пейката.

Да не би това да бе извънбрачно дете на Лорънс? Съпругата му бе починала години преди появата на Джудит на тази земя.

— Не искам да прозвучи неучтиво — додаде тя с отчетлив, макар и тих глас, — но как е възможно да сте графиня Девбридж? Чух снощи татко да обяснява на мис Гилбанк, че сте дошла, но не очаквах да сте толкова млада. Предположих, че ще бъдете по-скоро на възрастта на татко, а вие сте по-млада и от братовчедите ми Томас и Джон. По-млада сте и от Амилия.

Какво можех да отговоря? Как можех да попитам едно малко момиче дали е незаконно дете? Реших да направя един дипломатичен опит.

— Джудит, коя точно е майка ти?

— Съпругата на татко, разбира се.

Бях толкова изумена, че стоях неподвижно и наблюдавах Джордж, който се запъти да души шестия си поред храст. Все още не бе решил къде да се облекчи. Беше много особено куче.

Защо Лорънс не бе счел за нужно да ме уведоми, че съм всъщност третата му съпруга, че е имало втора графиня Девбридж? „Две мъртви съпруги“ — помислих си аз.

— Мис Гилбанк казва, че татко обичал мама повече от която и да било друга дама. Предполагам, че включва и теб, Анди, което е наистина лошо. Но ти си съвсем млада, така че това няма кой знае какво значение, нали? — Трябва да съм кимнала, тъй като тя продължи: — Но не мога да разбера. Защо татко се е оженил за теб, след като все още обича толкова мама? Та ти си по-млада и от мис Гилбанк.

— Татко ти се ожени за мен, защото Джордж е мое куче, а той обожава Джордж. Ти не го ли харесваш? Погледни го само, как души всички храсти в градината, преди да направи избора си. Да се обзаложим ли кой храст ще избере най-накрая?

— Ще избере рододендрона — заяви Джудит без капчица колебание. — Имам един шилинг. Залагам го.

Мислех си, че залогът ще бъде по-скоро някоя ябълка или портокал. Но тя вече протегна към мен ръчичката си.

— Приемам — отвърнах аз и се ръкувах с нея.

Вперихме мълчаливо погледи в териера, който душеше наляво-надясно. Най-накрая той спря пред единствения рододендрон и вдигна крак.

Въздъхнах.

— Как успя да отгатнеш, че ще избере точно рододендрона? Ако бяха десетина, има някаква логика, тъй като тогава просто се залага на по-голямата вероятност. Но в цялата градина има само един-единствен рододендрон.

В този момент се чу женски глас.

— Джудит? Къде си, дете? Време е за урока ти по география. О, Боже, кое е това грозно куче, препикаващо рододендрона?

— Не е грозно — обадих се аз, готова да защитавам кучето си до смърт.

Пред мен стоеше млада, стройна жена с ненатрапчива хубост, с тъмнокестеняви коси и тъмнокафяви очи. Беше облечена спретнато в светлосиня вълнена рокля. Вероятно беше на двайсет и пет години, не повече. Острата й брадичка, изненадващо, беше доста привлекателна.

Тя се поклони очарователно.

— Миледи.

— Мис Гилбанк, току-що спечелих един шилинг от Анди.

По всичко личеше, че мис Гилбанк знаеше всичко за мен. За разлика от момичето тя не се изненада изобщо, че бях само на двайсет и една години. Кимна отривисто към Джордж.

— Не съм свикнала с кучета. Не исках да го обиждам. Сега, като се замисля, виждам, че той наистина има благороден вид. — Обърна се към Джудит: — Какви са тези приказки за някакъв шилинг?

— Обзаложихме се — отвърнах аз, изпълнена с подозрението, че току-що бях участвала в покваряването на една невинна душа.

Вместо да ме погледне обвинително или неодобрително, младата жена само поклати глава и въздъхна.

— Миледи, това дете е спечелило поне пет лири от мен през последните години. Не се обзалагайте с нея, ако искате да останете платежоспособна. Тя е голяма късметлийка. Освен това подозирам, че мами по малко, макар на човек да му е трудно да го повярва, като види прелестното й личице.