Катрин Каултър - Контесата

— Разбира се, скъпа.

Мис Крислок ме потупа по рамото и излезе, присвила прекрасните си светлосини очи. Какво друго можех да й кажа? Да я успокоя? Не можех да успокоя дори самата себе си.

Щом влязох в стаята си, установих, че последното ми желание е да я напускам. Тук се чувствах в безопасност, въпреки всичките дупки от някогашни решетки на касата на прозорците. Не спирах да мисля за случилото се. Но не ми идваше наум никакво обяснение. Когато Амилия се събудеше, нямаше да я оставя намира; тя със сигурност щеше да си спомни нещо.

Лежах така, потънала в размисли, в продължение на един час, докато Джордж скочи на леглото и се намести на гърдите му, като завря носа си на два сантиметра от моя.

— Имаш нужда да излезеш навън, нали? Е, аз се чувствам по-скоро жива, отколкото мъртва, така че чакай да обуя нещо и излизаме.

Слава Богу, не срещнах никой от семейството, когато се измъкнах през френските прозорци на гостната към малката задна градина, чиито тухлени стени бяха покрити с розови храсти.

Хвърлих любимата пръчка на Джордж и той хукна след нея джафкайки, но скоро разбра, че ще трябва да си пести дъха. Приближих се до една пейка, оградена с красива боядисана в бяло дървена решетка, по която се виеше бръшлян, и седнах.

Затворих очи и вдишах чистия студен въздух. Слънчевите лъчи топлеха приятно лицето ми. Като че ли започнах да усещам по-ясно болезнените местенца от падането. Нямах нищо против това, но мистерията около Амилия ме влудяваше. Щях да разбера каква е истината. Амилия със сигурност помнеше повече, отколкото казваше. Изглежда всички вярваха, че просто бе заспала на пода, макар да звучеше абсурдно.

Отворих очи, когато териерът постави клонката в краката ми. Веднага щом животното хукна, затворих отново очи, но се стреснах от някакво шумолене наблизо. След странната случка с Амилия бях готова да изпищя с цяло гърло. Отворих очи, готова да скоча светкавично на крака, но не видях нищо загадъчно или плашещо, само някакво хубаво момиче, което трябва да беше на около единайсет-дванайсет години, застанало на няколко крачки от мен. То беше дребно, с горда осанка като на принцеса; косата му имаше богат рус цвят с леки червеникави оттенъци. Очите му бяха прекрасно съчетание от светлосиньо и тъмносиво.

— Прекрасно е. Как се казва?

Сочеше към кучето, което, стиснало пръчката в зъбите си, бързаше към мен.

— Името му е Джордж. Териер. Съгласна съм с теб. Това е най-прекрасното, най-красивото куче в цяла Англия.

Този, за когото говорехме, спря рязко на около метър от момичето. Пусна пръчката и започна да размахва опашка.

— Мисля, че те хареса. Как се казваш?

— О, аз съм Джудит. А вие коя сте?

— Да си изгубила случайно една лимоненожълта ръкавица?

— О, да. Мис Гилбанк ме смъмри, задето съм толкова небрежна. Но не знам къде съм я изтървала.

— В Синята стая. Джордж я откри и ми я донесе. Аз съм Анди. И сега живея тук.

— Защо? Коя сте вие? Името е доста странно, нали?

— Може би, но на мен ми подхожда. Аз съм графиня Девбридж. С графа пристигнахме снощи.

— Колко странно — промълви Джудит.

След това падна на колене и, забравила за мен, протегна малката си бяла ръка към Джордж.

Той подуши учтиво пръстите й и направи още една крачка към нея. Момичето се обърна към мен.

— Мога ли да хвърля пръчката му?

— Разбира се, ако желаеш.

Захвърли пръчката колкото можа по-далеч. Беше силна — пръчката се удари в далечната стена на градината.

Териерът затанцува на задните си лапи и се спусна натам.

Джудит скочи на крака и го аплодира. Нещо в нея ми се струваше познато, но не можех да определя какво.

— Често ли идваш в Девбридж Манър?

Тя се обърна към мен. В същия момент Джордж се блъсна в нея с пръчката в уста. Тя падна, като се смееше; роклята й се изцапа, но това очевидно не я притесни. Явно си прекарваше добре. Не проговорих, докато тя гали дълго кучето, което след това се приближи до един храст.

— Ходила ли си някога в Лондон? — попитах аз.

— О, не. Татко казва, че ще отида в Лондон, когато съм готова да си намеря съпруг. Не мога да си представя да пътувам донякъде, само за да си намеря съпруг. Съпрузите са просто момчета, които са пораснали. А нали знаете, момчетата са същински дяволи. Мислите ли, че това се променя?

— Вероятно не. На кого си дошла на гости тук?

— На никой не съм дошла на гости — заяви тя, като ме изгледа. — Аз живея тук.

Нямах представа какво става в тази къща.

— Коя е майка ти?