Катрин Каултър - Контесата

— Баща ти влизал ли е в тази стая?

— Не, татко все още не ме е посещавал тук. С Томас сме женени малко по-малко от година. Татко сигурно щеше да дойде с нас и да прекара множество часове в изследване на всяко едно помещение в къщата, но през последната година майка ми беше непрестанно болна. Сега вече е добре. Много ми се иска да дойдат да ни навестят.

Нямах търпение да се отдалеча колкото се може по-скоро от тази ужасна стая, така че Амилия трябваше да подтичва след мен.

— От какво беше болна майка ти? — попитах аз, когато прекосихме половината коридор.

Тя не ми отговори. Обърнах се и видях, че беше спряла и се взираше в някаква открехната около петнайсетина сантиметра врата. През нея в коридора нахлуваше ярко петно слънчева светлина.

— Колко странно — промълви тя и влезе в стаята. — Само за момент, Анди.

Спрях на свой ред, поклатих глава и се приготвих да я последвам, когато внезапно вратата се затръшна пред мен.

Защо го бе направила?

— Амилия? Отвори вратата. Какво правиш там вътре? Амилия, отговори ми.

Чух я как извика.

— Амилия! — Блъснах с рамо вратата, но тя не помръдна. Не можех да отворя, тъй като беше заключено. Изпитах неистов ужас, от който за момент изгубих способността да мисля. — Амилия, отивам да потърся помощ.

Широкият коридор на западното крило не беше съвсем тъмен, но все пак беше достатъчно мрачен, защото всички водещи към него врати бяха затворени, а той самият нямаше нито един прозорец. На всяка крачка се движеха сенки, които сякаш идваха към мен с намерението да ме погълнат.

— Престани, глупачке! — извиках на себе си аз, като си поемах с усилие въздух.

Най-сетне стигнах масивното централно стълбище и хукнах надолу. Веднъж за малко не паднах, но се хванах за перилата и се задържах.

— Лорънс, Джон! Помощ! Елате тук, веднага!

Нямаше никой. В тази къща живееха десетки хора. Извиках още веднъж, колкото можех по-силно. Нямах представа колко силни бяха в действителност виковете ми, тъй като сърцето ми биеше по-силно от гръмотевици.

Почти бях стигнала долу, когато внезапно някой отвори двете крила на огромната входна врата така стремително, че те се блъснаха в стените на Старата зала. Нахлу ослепителна светлина, по-силна, отколкото бях в състояние да си представя, всепроникваща бяла светлина, която изпълни дори най-тъмните ъгълчета, докосна старите брони край задната стена, изпълни всичко с непоносима, болезнена белота. Изпищях и се строполих с главата надолу по последните три-четири стъпала.

Трябва да си бях разбила главата; всичко ми се виждаше размазано и като през мъгла, но не ми пукаше. Чух над себе си мъжки глас, който повтаряше отново и отново името ми.

Успях да отворя очи и да го погледна. Той като че ли плуваше над мен. Стори ми се съвсем черен, макар да се намираше насред цялата тази ослепителна белота. И тогава разбрах. Бях мъртва.

Слава Богу, че се бях добрала до Рая.

— Ти ангел ли си?

Ангелът премигна, това поне го видях съвсем ясно. Невероятно черните му очи премигнаха още веднъж. Той ме привлече към гърдите си, толкова близко, че усещах топлия му дъх върху челото си.

— Може би — отвърна с не по-малко мрачен глас той.

— Да не би да съм се объркала? Да не би да не съм в Рая, а в Ада? Ти си толкова тъмен, дори гласът ти, като държаните дълго в тайна грехове. Да не си някой от ангелите на дявола? Дядо винаги казваше, че не само Господ, ами и дяволът си има ангели. Ти такъв ли си? Очите ти са почти черни. Как понасяш цялата тази светлина?

— Не е чак толкова силна. А сега замълчи.

— Все едно, че небето се разцепи и от него рукнаха всевъзможни неща. Прекалено много е за мен, наистина, прекалено много. Не разбирам нищо от това, което става.

И затворих отново очи. Мозъкът ми като че ли се изпразни, но дълбоко в себе си не исках да бъда нито в Рая, нито в Ада. Не исках никакъв ангел край себе си, а ако на всичкото отгоре се окажеше, че е един от дяволските ангели, тогава ме очакваха сериозни неприятности. Опитах да си припомня най-големите грехове, но успях да се сетя само за случая, когато бях откраднала един шилинг от бюрото на викария. Тогава бях на седем години.

— Не искам да умирам — заявих аз пред тъмното лице, което като че ли ту се губеше в нещо като мъгла, ту се появяваше отново пред носа ми. — Искам да остана тук, в Йоркшир, и да яздя Темпест.

— Можеш да правиш само първото, не и второто.

Той ме вдигна с лекота и си дадох сметка, че този ангел бе много силен. Обърна се и невероятната бяла светлина падна с пълна сила върху лицето ми.