Катрин Каултър - Контесата

Обърнах се върху оградата.

— Мога ли да яздя коня ти, Джон?

— Не. В никакъв случай. Той губи лесно търпение, идват му идеи къде иска да отиде и кога, и точно по кой път да стигне дотам. Изисква майсторство и вече е приел, че аз го притежавам. Може да стане зъл. Какво ще кажа на чичо, ако позволя на съвсем младата му изчервяваща се съпруга да язди Темпест и той я убие?

— Не се изчервявам.

— Другото обаче е вярно.

— Добре. И какво точно би му казал?

— Ами, ако някога яхнеш Темпест, със сигурност си го направила без мое разрешение и си заслужила това, което ти е причинил. Ще трябва да обясня на чичо, че съпругата му е глупачка.

— Глупачка, аз? Сега пък аз ще ти кажа какво мисля. Ти се държиш грубо, защото не паднах в краката ти и не заскимтях безволево още там, в Лондон. Признай го. Не си свикнал на такова отношение от дамите. И сега си отмъщаваш. Наричали са ме с разни имена, но глупачка — никога.

Той влезе в отделението на жребеца и застана до мен. Вдигна единия си крак на парапета на оградата. Носеше черни, стигащи до коленете ботуши, така излъскани, че виждах отражението на смръщеното си лице в тях, и още нещо. Виждах, че съм нащрек. След като видях доказателството за това, което чувствах, което той ме караше да чувствам, аз си наложих да изпълня съзнанието си с най-студените възможни мисли, за да се преборя с него. Джон беше наистина много едър мъж и той го знаеше много добре и дори го използваше, за да доминира, но не можеше да ми стори нищо лошо, не и тук, не и в имението на чичо си.

— Тогава идиотка — рече той.

— Не, идиотка е дори още по-лошо от глупачка. Няма да приема нито едното, нито другото. Вярно е, нали? Вероятно си свикнал да караш дамите да се обръщат.

Той наклони глава леко на една страна и впери поглед в лицето ми. Погледнах отново отражението си в ботушите му. Имах едновременно студен и арогантен вид. Най-сетне той проговори, бавно и замислено:

— Това е смехотворно. Ти нямаш представа за какво говориш. Просто се опитваш да ме дразниш. Когато те видях за първи път в Хайд парк, поисках да се запознаем. — Сви рамене и погледна някъде зад мен. — Нещо в теб привлече интереса ми. Разбрах, че си в дълбок траур, но нямах никаква лоша мисъл, можеш да ми вярваш. И тогава, за моя изненада, ти ми даде да разбера ясно, че нямаш търпение да се отървеш от мен. Държа се грубо. Помня, че ми се прииска да те ударя, но не можех да го направя; не е джентълменско. Не, изчаках, докато те видях отново. Но всичко това няма значение.

Той се обърна и тръгна нататък в заградената поляна. Изсвири леко, почти беззвучно. Темпест вдигна едрата си глава и изпръхтя. Насочи се съм Джон без колебание и го бутна в рамото. Ако го беше направил на мен, сега щях да съм на земята. Младият мъж само се засмя и го погали по носа. После рече през рамо:

— Едва третия път, когато говорих с теб, разбрах какво всъщност не е наред. Поради някаква причина, която все още не мога да си обясня, ти се страхуваше и все още продължаваш да се страхуваш от мен.

Все едно, че ме удари в стомаха. Не беше вярно, не беше, и затова казах:

— Абсолютна глупост.

— Аз смятам, че е вярно, но какво значение има сега? Никакво. Ти си съпруга на чичо ми. — Обърна се отново към мен и заяви: — Ако се качиш на коня ми и той те убие, поне тогава няма да се налага да те виждам повече.

— Само още веднъж. В ковчега ми.

— Искам да знам защо се омъжи за чичо ми.

В този момент Амилия ме извика.

Приближих се до Темпест и го погалих по носа. Той наклони глава към мен, усетил, че залагам на него, и аз го прегърнах.

— Тръгвам — обявих аз и скочих от оградата на поляната.

— Защо, по дяволите?

— Амилия ме попита същото снощи, когато ме заведе до Синята стая — отвърнах през рамо аз. — Не е твоя работа. Ако любопитството те измъчва толкова, попитай чичо си.

Видях как очите му потъмняха, но изпълненият с желание за насилие поглед изчезна почти веднага; Джон отново се бе овладял. Не бих искала да бъда в лагера на враговете му по време на битка. Вената на врата му пулсираше бурно. Беше ядосан. Е, вината не беше моя. Най-накрая проговори; гласът му прозвуча безмилостно като решетките на прозореца на Синята стая.

— Очевидно не се страхуваш от мъжете по принцип, щом си се омъжила за чичо ми. Или нямаш страх само от старите мъже?

— Млъкни, дяволите да те вземат.

— А, да не би да улучих някакъв нерв?

— Ти не би могъл да улучиш и онази плевня, даже през увеличително стъкло?

— Раздразних те, нали? Улучих те право между очите. А, ето, че те видях отново три месеца по-късно, вече като моя леля, омъжена за проклетия ми чичо, който определено е по-стар и от баща ти. Защо го направи?