Катрин Каултър - Контесата

Трийсет минути по-късно бях отново в Синята стая и смених меките си чехли от ярешка кожа с боти за разходка. Беше прекрасно утро и Амилия бе готова да изследва с мен местността.

Започнах да развързвам панделите около глезените си, като си подсвирквах. Внезапен блясък ме накара да премигна. Завъртях глава под същия ъгъл и последва нов ослепителен блясък. Този път продължителен, тъй като останах в това положение. Наклоних въпросително глава и, както бях с чехъл на единия крак и обувка — на другия, тръгнах към прозорците.

Те гледаха на изток. Утринната светлина беше ярка. Отворих един от широките прозорци и погледнах навън. Видях как момчетата, с дълги тояги в ръце, отвеждат кравите на паша. Чух как някакви градинари обсъждаха точно под прозореца розите от долната градина. В този момент на вратата се почука.

Обърнах се, почувствах опъване и шум от разкъсан плат. Ръкавът ми се бе закачил за нащърбено парче метал, прикачено за външната страна на прозоречната рамка. Внимателно го откачих оттам.

— Какво е това пък сега? — възкликнах на глас аз.

Джордж помръдна уши, но не стана от мекия килим пред камината. Вгледах се. Беше малко, остро парче метал, забито в някакво овална дупка. Дупки? В прозоречна рамка? Вперих внимателно поглед и установих, че има още няколко подобни дупки, разположени на еднакво разстояние една от друга отвън на дограмата.

На вратата се почука отново.

— Влез — провикнах се аз.

Беше Амилия.

— Само се преобувам — усмихнах й се аз. — Ще се срещнем на входната врата.

В мига, в който тя излезе, аз се върнах до редицата прозорци и започнах да изучавам дупките.

Едва не паднах, когато установих какво означават тези така добре подредени дупки.

На този прозорец е имало решетки. Погледнах нагоре и видях подобна редица от дупки на горната част на прозоречната рамка.

— О, Божичко — промълвих аз и разтърках настръхналата кожа на ръцете си.

Сърцето ми се разтупка притеснено. Никой от тях не смяташе, че трябва да ми бъде дадена Синята стая. И аз се бях учудила защо.

На тези прозорци някога е имало решетки. Кой ли е бил затворен тук? Преди колко време се бе случило това? Може би някой луд чичо от миналия век, помислих си аз и погледнах към териера, който продължаваше да дреме, поставил главичка върху предните си лапички.

Отворих един след друг всички прозорци, само за да установя, че положението и при тях бе съвсем същото. По някое време от съществуването им всички те бяха имали решетки.

Потреперих, но не от нахлуващия в стаята хладен въздух, а от направеното откритие. Не виждах смисъл някой да държи като в затвор свой луд роднина в тази красива стая.

Разбира се, имаше си и убедително обяснение. Просто работата не беше свързана с бродещи призраци или феномени от други светове, освен ако обитателят на помещението не бе полудял именно от ужас заради въпросните духове.

О, ама че глупости. На кой му пукаше, дали е имало или е нямало решетки? За Бога, тази къща бе построена преди почти четиристотин години. Вероятно по пода й имаше не едно древно кърваво петно. Всяка една от нейните стаи познаваше смъртта във всичките й форми.

Тези проклети решетки трябва да са били тук преди много време. Те нямаха нищо общо с мен. Въпреки това бях заинтригувана. Щях да попитам Лорънс още първия път, когато останехме сами. Затворих бавно прозорците.

Завързах бавно ботите, като на всеки няколко секунди поглеждах отново нагоре към прозорците и си представях редичките от дупки, черните решетки на разстояние не повече от петнайсет сантиметра една от друга, дори някакъв неопределен образ, стиснал отчаяно с длани тези решетки, който крещеше в нощта молбата си да бъде освободен.

Оставих Джордж да смели спейки изядения бекон и слязох долу, за да се срещна с Амилия.

Амилия ме чакаше току пред огромната входна врата на Девбридж Манър. Беше топъл ден, нещо доста неочаквано за ноември. Лек ветрец раздвижваше въздуха. Йоркшир не приличаше на южните графства. Имаше груба красота и всичко изглеждаше прекалено голямо — огромни групи дървета, струпани нагъсто сред гола равнина, величествени скалисти маси на най-невероятни места, като че ли разпръснати там от капризната ръка на някой бог. И, разбира се, безкрайните йоркширски тресавища. Непосредствено на изток се намираше тресавището Гранард мур; то имаше толкова безутешен вид с окаяните вкочанени могили и хълмове и с дълбоките дерета, които разсичаха безредно земята като много стари белези. Обичах това графство, винаги го бях обичала. Но през последните три години дядо предпочиташе да ходим или в малкото имение в Пензанс, в края на мрачния Корнуол, или в петдесетгодишната градска къща на „Пътнам Скуеър“ в Лондон, която сега принадлежеше на Питър. Диърфийлд Хол вече също бе отговорност на братовчед ми. Сега всичко беше отговорност на Питър. Интересно дали щеше да продаде офицерския си чин и да се върне в Англия, за да поеме задълженията си като седми херцог Бротън. Надявах се да дойде в Диърфийлд Хол, който се намираше съвсем близо до новия ми дом. Много ме болеше от спомена за начина, по който се бяхме разделили в Лондон непосредствено преди женитбата ми за Лорънс. Но братовчед ми беше справедлив. Щеше да види, че съм щастлива, и щеше да престане да ми се сърди.