Катрин Каултър - Контесата

Момичето се приближи до него, отпусна се на колене и попита с изпълнен с обожание глас:

— Липсвах ли ти, Джордж? Би ли искал някоя нощ да дойдеш да спиш при мен? Ще се промъкна в кухнята и ще ти донеса всичко, което желаеш. — Вдигна лице към мен. — Може ли да бъде подкупен, Анди?

— Само за миг — отвърнах аз. — Луд е по хрупкав бекон. Дай му го и е твой.

Териерът я близна по ръката и й позволи да го вземе. Нямаше капчица срам.

Джудит се засмя. Той започна да я ближе и продължи да го прави дотогава, докато най-вероятно езикът му изсъхна.

— Защо стоеше сама в музикалната стая на майка ми, Анди?

— И аз като теб харесвам гледката, която се разкрива от прозореца. Освен това възнамерявам да я използвам. Може би ще я направя кабинет, където ще мога да пиша писма и т.н.

Момичето кимна. Явно не я интересуваше. И можеше да се очаква, след като майка й бе умряла малко след нейното раждане.

— Стаята е голяма — додадох аз. — Мисля да започна от стената с камината.

Джудит постави внимателно Джордж отново върху килима пред камината. Той заспа веднага, а аз бях готова да се закълна, че на грозната му муцуна бе изписана усмивка.

— Ослушвай се за кънтене на кухо — обясних аз и започнах да почуквам по стената.

Тя последва примера ми.

Не след дълго на вратата се похлопа.

Незабавно слязох от стола, на който се бях покачила. Беше Амилия; тя влезе в стаята и постави длан върху ръката ми.

— Слушай, Анди, спомних си още нещо от онова, което се случи вчера. Допреди малко лежах на леглото си, за да подремна, както ме умоляваше Томас. Когато затворих очи, изведнъж си спомних как онази врата се затвори с трясък пред лицето ти. Спомних си как ми викаше. — Спря рязко. — О, Божичко, ти ли си, Джудит? Какво правиш тук? Защо стоиш на този стол?

Момичето видимо се стресна.

— Съжалявам, Амилия, открих Анди и…

— Исках да закача една картина — намесих се невъзмутимо аз. — Джудит проверяваше желаната от мен височина.

Не исках Амилия да разбере, че търсим кухини в стените. Тогава новата ми версия щеше да се спука като балон.

Джудит постъпи умно — не каза нищо.

— А и тя искаше да види Джордж. Той също е много привързан към нея; в това отношение я бие само Джон — добавих аз. — Той току-що заспа отново. Джудит, не трябва ли вече да се връщаш за уроците си?

— Да, Анди. Ще може ли да дойда отново привечер? За да поиграя с Джордж и да помогна за закачането на картината?

— Разбира се, би ми доставило голямо удоволствие.

Амилия заговори отново, едва след като момичето затвори внимателно вратата на стаята след себе си.

— И какво друго си спомняш, Амилия? — попитах аз и я поведох към един от столовете пред камината.

Териерът отвори леко едното си око, погледна я и заспа отново.

Младата жена седна, без да престава да си играе с увисналия от ръкава си конец.

— Помня, че ти ме извика. Помня как стоях там и само гледах затворената врата, без да предприема нищо. Не исках да правя каквото и да е. Поставих свещника на пода и легнах на една страна, поставила длани под бузата си. Помня, че внезапно се чувствах безкрайно уморена; просто не можех да си държа очите отворени. И тогава…

— За Бога, Амилия, изплюй най-сетне камъчето.

— Не съм луда. Знам, че не съм луда.

— Кажи ми.

— Усетих нещо много топло, нещо подобно на сгъстяване на въздуха над главата си. Но не беше страшно, Анди. И чух един много тих глас, не точно глас, по-скоро го чух вътре в главата си. Казваше, че съжалявала много, но аз не съм била тази, която трябва. После се събудих и видях Томас и Джон, надвесени над мен.

Не казах нито дума. Никога в живота си не бях изпитвала такъв страх, дори снощи, когато ужасната старица се бе спуснала с вдигнатия нож насреща ми.

Старицата беше от плът и кръв, а това, за което ставаше дума не беше. Каквото и да беше, то искаше мен, не Амилия. Изобщо не се съмнявах.

— Не исках да ме помислят за луда, но когато Томас призна, че е видял младата жена тук, в Синята стая реших да ти кажа. Нали няма да кажеш на другите? Обещай ми, Анди. Томас и без това е толкова притеснен. Не искам да се поболее от тревоги заради мен.

— Добре. — Помислих малко и изрекох съвсем бавно и ясно: — Амилия, ти знаеше ли, че празното помещение е било музикалната стая на Каролайн?

— Може би. Но тя е умряла толкова отдавна, че нямаше причина да го помня. Ти смяташ, че тя е искала ти да влезеш в тази стая, нали? Не аз. Мислиш, че вчера там е бил нейният дух.

— Има логика, нали?