Катрин Каултър - Контесата

На следващата сутрин яздих с Малката Бес до Девбридж Аштън. Малкото селце бе струпано около централния площад, на който се издигаше стара църква, голямото гробище, чийто най-стар надгробен камък датираше от 1311 година, и виещия се поток. Взрях се внимателно във вече белите патици, които плуваха в него към групичките хилави дъбови и липови дървета. Сред каменните къщи се открояваше много старата страноприемница, наречена „Ръцете на кралицата“. Имаше приют за бедни, ковач, ударите от чийто чук отекваха надалеч в утринния въздух, и половин дузина други работилници, където се обработваше всичко, от тютюн, до кожа и варели. Доста от селяните бяха навън и срещнах трийсетина от тях. Всички се държаха приятелски и аз оцених по достойнство този факт. Девбридж Манър от доста време бе без господарка. Започнах да запаметявам имената, защото знаех, че щеше да ми бъде от полза. Изхарчих също така пари във всяко едно от дюкянчетата, които посетих. Последната ми спирка бе оръжейницата, която се намираше в малко партерно помещение. Собственикът мистър Форестър бе изключително дребен и вечно усмихнат човек, с покрито от лунички лице и плешива глава; стори ми се връстник на Лорънс. Внуците му си играеха в един ъгъл. Край пушките. Това ме изненада, но него изглежда не го смущаваше изобщо. Той знаеше коя съм и ме поздрави многословно с добре дошла в Девбридж Аштън. Аз идвах от Голямата къща, бях новата господарка и знаех, че всяка моя дума, всеки поглед, който би могъл да изразява някакво мнение, щеше да бъде запомнен и по-късно споделен с всички останали жители на селото. Ако дядо можеше да ме види, той несъмнено щеше да ме потупа по бузата и да каже, че се държа точно така както трябва. Отнасях се към хората с уважение и някои от тях може би наистина го заслужаваха. Всички щяха да решат, че съм симпатична, благоприлична дама, стига само да не забележеха злия ми поглед. Тук дядо щеше да се засмее.

— Аштън е името на малкия виещ се поток, който някога, когато Кромуел е ходел още по Земята, е бил много по-голям — обясни мистър Форестър. За жалост по времето на дядо ми дори малките бързеи изчезнали.

— Жалко — отвърнах аз. — Много обичам бързеите.

После не се сдържах и попитах:

— Какво стана с момчето, което боядисало патиците в розово, мистър Форестър?

Трябва да кажа, че въпросът ми го свари неподготвен, след миг той се усмихна до уши. Така забелязах, че му липсваха някои от най-крайните кътници.

— Получи дванайсет удара от бастуна на самия викарий и бе принуден да изчисти боята от бедните птици. Те го изпохапаха здраво, и то не веднъж.

Оставих го да се посмее и поразсее от историята с патиците и едва тогава му казах, че желая да ми намери възможно най-малкия пистолет. Обясних му, че ми трябва за коледен подарък за братовчед ми, който пътува много и има нужда от нещо съвсем малко, за да може да го носи навсякъде със себе си. Мистър Форестър ме увери, че трябва да е някой от най-малките модели, които могат да се поставят дори в дамска чантичка. Никоя дама обаче не би докоснала такова нещо. За съжаление в момента нямал подобно нещо в дюкяна си. Но лицето му светна, когато поръчах най-скъпия от така описания модел пистолети. Увери ме, че ще го имам преди да е минала една седмица. Платих му и получих три много дълбоки поклона от мистър Форестър и малки непохватни реверанси от четирите му внучета. Всички се бяха наредили в една линия, за да ме изпроводят.

Минах през месарницата, поръчах специално препоръчаното от касапина свинско, купих няколко глинени съда от грънчаря и най-сетне се отбих при местната шивачка, на която веднага поръчах три долни ризи от най-финия лен, с който разполагаше. Последната ми спирка беше в древната каменна църква на площадчето. Запознах се със свещеника, мистър Бърн. Разбрах, че викарият бил на посещение при епископа на Йорк.

Когато се върнах в Девбридж Манър, отидох в конюшнята и станах свидетелка на усилените опити на Темпест да стъпче един от конярите.

Без да помисля скочих от Малката Бес и се втурнах към коняря.

— Дай ми юздите — рекох аз; той се изненада толкова, че се подчини веднага.

Не опънах юздите, а ги държах хлабаво. Темпест се вдигна на задните си крака, изпръхтя и ритна с предните копита. Беше много ядосан. Стоях колкото се може по-далеч от пътя му. Започнах да му говоря както ме бе учил дядо — тихо и предимно глупости. Повтарях многократно, че всичко ще бъде наред, че според мен той беше великолепен, че аз също щях да се ядосам, ако и мен ме дърпаха така рязко, както бе направил с него конярят. Но сега вече всичко беше наред, щях да му дам една ябълка и той щеше да се успокои.