Катрин Каултър - Контесата

Чух викове, агонизиращи викове, предвещаващи смърт. Видях съвсем ясно лицето на майка си, точно пред мен. Беше силно пребледняла, от очите й се стичаха сълзи и имаше безкрайно съкрушен вид. Тогава насред виковете се появи мъж. Той се огледа, само сви рамене и отмина. Виковете не престанаха, а продължиха като че ли безконечно, докато най-сетне настана отново благословена белота.

Внезапно Джон се отпусна на колене до мен. Хвана ме и ме придърпа към себе си. Усетих твърдите му мускули, силата му, и за момент ми се прииска да я притежавам цялата, но знаех, че не мога. Дланите му се плъзгаха нагоре-надолу по гърба ми. Шепнеше някакви неща в ухото ми. Какви, нямам представа. Шапката ми за езда бе паднала на земята до мен. Тогава усетих ръцете му в косите си; те измъкваха фибите, които Белинда бе наслагала така грижливо, разплетоха плитките. След това пръстите му се сплетоха с косите ми, докосваха скалпа, но изведнъж замръзнаха на място. Младият мъж се отдръпна. Макар да не исках, вдигнах очи към него. Бяхме на колене, с лице един към друг. Знаех, че не е редно, защото бях омъжена за чичо му, но усещането ми беше по-силно от чувството на страх, заради близостта ми до него. Поех си дълбоко въздух и бавно, много бавно, започнах да се отдръпвам. Той отпусна ръце край тялото си и се изправи пъргаво. Тръгна към Темпест и миг по-късно се озова на гърба му.

От тази височина се обърна към мен:

— Казах ти, че никога няма да ти сторя нищо лошо. Този твой страх е много тъмен и много дълбоко загнезден в теб. Той ти действа зле и те разяжда. Той управлява живота ти, не ти. Заради него си се омъжила за старец. Ами аз, мадам? Виж само какво правиш с мен, когато си наблизо. Боже, това ме прави недостоен. — Поклати глава. Беше ми непоносимо да гледам изписаната на лицето му мъка. — На това трябва да се сложи край, трябва.

После срита жребеца в хълбоците и се отдалечи.

Не помръднах дълго. Отне ми дори още повече време да си сплета отново косите, да наслагам фибите и да наместя шапката за езда.

Вървях двайсет минути, докато стигна до къщата. Предположих, че конят, с който Джон бе дошъл до потока, се бе върнал в конюшнята. Срещнах се с мисис Редбрест и обсъдихме подмяната на много износените спални чаршафи с нови. С готвачката планирахме менюто за следващата седмица. Играхме с Джордж и Джудит, а по-късно на урока й по география аз научих как се казва „приятен ден“ на мандарински китайски.

Мис Крислок слезе да вечеря в трапезарията и бях много доволна да я видя. Тя единствена бе на моя страна. Единствено на моя страна. Познаваше ме, откакто се помнех. Обичаше ме.

Джон не се появи.

Когато съпругът ми ме целуна леко по бузата за лека нощ и ме остави пред вратата на Синята стая, аз изведох Джордж и го разхождах цял час, докато ужасният студ най-сетне ни принуди да се приберем.

Спах ужасно, а Джордж хърка през цялата нощ.

Дните се нижеха бързо. Джон се появяваше рядко в къщата. Започнаха да се носят слухове как лейди Апълби го преследвала и го оковала с вериги за масата си, така че дъщеря й да може да премигва кокетно насреща му. Надявах се, че страда. Исках да страда.

Колкото до Томас, той като че ли бе възвърнал предишните си навици. По едно време започна да се притеснява, че е хванал варицела от селските деца. Не се чу обаче никой да се е разболял от варицела и Амилия реши, че е бил просто някакъв обрив, причинен от търкащата се в кожата му вълнена материя. След този случай младата жена започна да опипва внимателно всяка материя, която влизаше в контакт с тялото на нейния любим.

Лорънс обясняваше, че Джон учел всичко, което можел, при това го правел със завидна лекота. Именно тази била причината да го виждаме толкова рядко, обясни веднъж по време на вечеря съпругът ми. Племенникът му бил зает. Беше ми ясно, че така е по-добре за мен и въпреки това ми беше неприятно. Не можех да се начудя на глупостта си.

Минаваха по цели дни, без да го видя, и това също бе за предпочитане. Знаех го. Другите неща, които бяха също верни, но не желаех да знам, не желаех да изследвам, заключвах решително в някакво изолирано ъгълче на съзнанието си.

Държах елегантния малък пистолет, който мистър Форестър ми бе донесъл лично от Йорк, под възглавницата си, увит в носна кърпа. Дядо ме бе научил да стрелям, но въпреки това един следобед излязох да се поупражнявам с новото си оръжие.

Седмица по-късно Лорънс предложи да поканя Питър за Коледа. Написах му веднага писмо и графът го изпрати. Той беше наистина великолепен човек. Толкова съобразителен и деликатен. Никога нямаше да забравя жеста му. Това, което бе казал онзи ден Джон край потока, а именно — че страхът ми от мъжете бе станал причина да се оженя за чичо му, беше вярно. Аз обаче не желаех да променям нищо, освен в случаите, когато лежах будна в леглото, опитвайки да заспя. Тогава в съзнанието ми се промъкваше образът на Джон и аз усещах силна мъка и съжаление, след които оставаше пустота. А на дневната светлина си спомнях кой беше той и какво представляваше. Беше едър и опасен. Ако дълбоко в мен цареше тъмнина, както се бе изразил той, причината бе в това, което представляваше той самият, и което представляваха всички мъже; те бяха вложили тази тъмнина и този страх в душата ми.