Катрин Каултър - Контесата

Беше ми непоносимо да се връщам в онази стая. Амилия, за която това бе просто една от многото стаи, влезе първа с Джон. После направи път на баща си да мине, което той направи много бавно, стъпка по стъпка, като душеше и се ослушваше толкова напрегнато, че едва не падна върху табуретката край вратата.

И тогава спря рязко. Взираше се в същия ъгъл, който ми се бе сторил така ужасяващо студен. Лорд Уейвърлий обаче не беше страхливец. Приближи се и стъпи в центъра на вледеняващото място. Аз пък отстъпих още една стъпка назад в коридора.

— Усещате ли го, сър? — извиках оттам аз. — Точно на същото място. Толкова е студено, от този студ, който прониква чак до костите и душата, и при това е някак си заплашителен, сякаш там се е случило нещо лошо.

Той не отговори. Просто затвори очи, без да помръдва. Никой не казваше нищо, само гледаше. След малко отвори очи, кимна на дъщеря си и се върна в коридора. Взе ръцете ми в дланите си.

— Чуйте, в тази стая няма дух, заключен на това място от някакво отдавна извършено насилие. Усетих всичко, което сте усетили и вие, и дори повече. В тази стая наистина е извършено някакво насилие, но злото, което се крие в нея, и прониква в самия въздух и пространството, не е от света на духовете. То е от нашия свят; то съществува тук, заедно с нас, в тази къща.

Бащата на Амилия затвори отново очи и по стената се плъзна на пода на коридора.

Ужасена, аз се отпуснах веднага на колене до него.

— Не, Анди, всичко е наред. Татко винаги прави така. Изглежда това, което вижда и чувства, го изтощава. Джон, можеш ли да го занесеш в стаята му? Той ще поспи около час, след което ще бъде наред.

— Така, както спа и ти ли, Амилия?

— Да, точно така. Все пак във вените ми тече кръвта на баща ми. Но аз не виждам в тази стая нищо, освен смехотворната черна боя. Джон?

Младият мъж нарами лорд Уейвърлий и го понесе по коридора.

Виконтесата само кимна, когато научи, че съпругата й спи в леглото си.

— Скъпият ми Хобсън ще се почувства съвсем добре след един час. И тогава ще изпие три чаши много силно кафе. — Въздъхна и ми се усмихна. — Такъв е той. Надявам се, че ви е бил от помощ, лейди Девбридж?

— Да, госпожо.

Не се сещах какво друга да й кажа. Или може би трябваше да попитам какво означаваше, че в тази къща наистина имало зло — не от отдавна отминали времена, а което живеело тук, сред нас? Аз и без това знаех, че е така и то само чака.

Но какво?

На закуска на следващата сутрин слушах разказа на лорд Уейвърлий за някакъв замък в Корнуол, вече развалина, много близо до Пензанс, в който лично установил наличието на дванайсет различни духа, всички те умрели отдавна, но изключително чевръсти и в добро настроение, така да се каже.

— Никой от тях не искаше да си тръгне, макар замъкът да бе напълно разрушен и вече никой да не живееше в него. Те не тормозеха местното население, но затова пък им доставяше огромно удоволствие да плашат всеки англичанин, който се появеше сред руините.

Не ми се искаше, но му повярвах. Той възнамеряваше непосредствено след закуска да посети малкото помещение, където бе заспала Амилия — музикалната стая на Каролайн. Когато ме бе изпратил до спалнята ми предишната вечер, Лорънс бе споделил, че желае да участва в посещението на въпросните стаи. Той ми се усмихна и постави нежно длан на бузата ми.

— Ти се справяш чудесно тук, Анди. Много се гордея с теб. Днес, докато бях в селото, отвсякъде чух да се сипят похвали по твой адрес. Много разумно си постъпила, като си пуснала по нещичко в джобовете на всички дюкянджии и майстори. Браво.

И ме целуна по бузата, нещо, с което вече бях свикнала. Вече не се отдръпвах, дори в съзнанието си. „Прогрес — помислих си аз, — доверие.“ Той беше добър човек и аз си обещах за пореден път никога да не забравя това, което бе сторил за мен.

А какво бе то?

Беше ме направил господарка на красив дом. Беше ми дал защитата на своето име. Не беше предявил никакви изисквания към мен. А какво бях направила аз за него?

Не бях някое увиснало на врата му мамино детенце, но доколко важно беше това? Не бях нито зла, нито коварна, нито невежа. Забавлявах го, както твърдеше често сам той. Разбирах се добре с неговите роднини и с прислугата. Харесвах дъщеря му и, както изглеждаше, тя също ме харесваше. Това определено устройваше всички.

Но всъщност едва сега за първи път си дадох сметка, че в действителност бях изключително арогантна. Бях уредила всичко и си въобразявах, че то щеше да си остане точно такова, каквото го желаех.