Катрин Каултър - Контесата

— Аз я открих. — Обърнах се рязко. Джон бе застанал до мен и сочеше надолу. — Ей там, на втория камък, там бе паднала. По този камък още има кръв. Просто не може да се изчисти. Помня как, като я намерих, първо помислих, че е заспала. И тогава я обърнах. Имаше толкова много кръв, толкова много.

— Съжалявам — промълвих аз. — Бил си малко момче. Трябва да е било много трудно.

— Още по-трудно е било за Каролайн — отвърна той и се обърна.

Насочих вниманието си към виконта, който оглеждаше намръщено кръглата стая.

— Би трябвало да усетя насилствената й смърт, но не чувствам нищо подобно. Когато човек взема решение да сложи край на живота си, той прави изключително мъчителен избор. Измъчват го съмнения, мъка, тревога, ужас. Не е лесно да се убедиш сам, че смъртта е за предпочитане. Аз обаче не усещам нищо от това, което тя трябва да е преживяла тук. Абсолютно нищо. Странно. Обикновено чувствам много силно тези неща.

— Сър — обадих се аз. — Каролайн не е била добре. Може би мозъкът й просто не е реагирал по начина, по който би реагирал вашият или моят. Може би просто не е трябвало да взема никакво грандиозно решение. Може би е решила спонтанно да сложи край на живота си.

— Възможно е, разбира се — отвърна той, но челото му остана все така смръщено. Изведнъж се обърна към съпруга ми е се изсмя. — Струва ми се, Лорънс, че това легло е използвано от един от твоите далечни предци, за да забавлява живеещите в съседство дами. Може би дори е държал в тази кула някаква любовница, скрита от съпругата му. Това, разбира се, са предположения.

— Трябва да е бил Лейланд Линдхърст — обясни графът, — прадядо ми. Репутацията му няма да издържи и най-повърхностен оглед. Живял е много дълго и казват, че отишъл на другия свят с усмивка на уста. — Обърна се към мен. — Ще ти покажа един негов портрет, Анди. Интересно какво ще ти бъде мнението — дали според теб е бил напастта на района.

Лорд Уейвърлий се обърна и излезе от стаята. Чух стъпките му надолу по тясното стръмно стълбище. Погледнах отново към мястото, където бе паднала Каролайн. Потреперих.

— Хайде, Анди — обади се току зад мен Лорънс. — Това място кара душата ми да се гърчи, въпреки всичките тези забавни теории за проклетото легло.

Разбрах точно какво имаше предвид.

— Много съжалявам, сър — промълвих аз и го хванах за ръката. — За Каролайн.

Запазих за себе си мнението за някогашния граф и използването на кулата за незаконни любовни връзки.

Джон ни последва надолу по стълбите.

Следобед с Джордж отидохме в конюшнята. Докато Ръкър оседлаваше Малката Бес, се появи Джон и премигна, като ме видя.

— Мислех, че си с Джудит и мис Гилбанк. Или с мис Крислок. Тя май те търсеше.

— Ще ги видя всичките по-късно. Първо искам да си проясня главата.

Той ми се усмихна криво.

— Какво има в главата ти, което трябва да се прояснява?

Помислих си за проклетите писма и семето на страха, което бяха посели в мен. Поклатих глава.

Оставихме Малката Бес в двора на конюшнята и отидохме да вземем Темпест.

Той видя първо господаря си, а после и мен. Готова съм да се закълна, че не знаеше какво да прави. Стоеше на място и местеше поглед ту към единия, ту към другия, като клатеше голямата си глава.

— Достатъчно, хулиган такъв — извика Джон. — Аз съм твоят господар, не това момиченце тук, което не успява да задържи лоялността дори на кучето си.

— Както изглежда сега си отмъщавам — отвърнах аз.

В този момент се появи Джордж, вирнал високо опашка, като лаеше с всяка стъпка. По пътя вдигна някаква пръчка.

Темпест изпръхтя и тръгна към тази част от оградата, до която бяхме застанали.

— Хвърли пръчката на Джордж — рече младият мъж и мина през портичката, за да хване юздата на жребеца. — Надалеч. Трябва да изразходи планините от храна, които поглъща.

Така и направих; пръчката падна няколко метра по-нататък.

— Страхувам се, че лейди Уейвърлий го храни всеки път, когато се приближи до нея — рекох аз, като поставих длан над очите си, за да ги предпазя от ярката слънчева светлина. — Дава си душата за него не по-малко, отколкото за своя съпруг.

Докато Джон оседлаваше Темпест, аз хвърлих пръчката отново, поборих се с Джордж, когато ми я донесе, и поне за пет минути забравих, че нещо в Девбридж Манър не беше наред. Колкото и да ми се искаше да не обръщам внимание на това, което бе писал баща ми, а то не беше кой знае какво, нещо наистина не беше както трябва.

Най-сетне и двамата яхнахме конете си, а Джордж в крайна сметка реши да остане. Той се забавляваше истински, като си играеше с Джаспър. Джаспър можеше да хвърля пръчката много по-далеч и териерът имаше възможност да скача и да тича, да души цветята и храстите, и да си прекара страхотно, преди да върне пръчката, както диктуваха правилата на играта. Тази дейност нямаше да позволи коремът му да надебелее толкова, че да започне да го събаря.