Катрин Каултър - Контесата

В ръката си държеше навита тел. Към нея бяха закрепени други къси парчета тел, насочени надолу. Всички те бяха червени от кръв, кръвта на Малката Бес.

Долната ми челюст увисна; известно време не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да се взирам невярващо в това, което ми показваше.

— Не, невъзможно е, просто е невъзможно. Кой би направил такова нещо?

— Някой я е поставил под седлото й. Този някой е знаел, че така ще я влуди. Всеки път, щом си се размърдвала на седлото и си притискала крака около хълбоците й, остриетата са се забивали в плътта й. Когато си я подготвяла за скока, тя трябва да е изпитала ужасна болка и затова се е опитала така яростно да те хвърли от гърба си. Бих искал да знам кой е този някой. Ще го убия.

— Аз трябва да го убия, проклетото копеле. Да опитва да ми причини зло е едно нещо, но да постъпва така с коня ми… Кълна се, ще застрелям човека, който го е направил.

Ръцете му ме стиснаха по-силно, като че ли от изненада. После младият мъж се усмихна.

— Ще трябва да помислим върху това. — Замълча за момент и додаде: — Знаеш ли, Анди, ако я бях яздил аз, остриетата щяха да се забиват много дълбоко, вероятно с цялата си дължина. Тъй като ти си много по-дребна, било е нужно повече време и повече движения от твоя страна. Но така или иначе се стигна до желания от някого резултат. Животното е било побесняло, полудяло по времето, когато си го накарала да скочи. Болката трябва да е била наистина нетърпима.

Преглътнах мъчително.

— Ако не се бях преметнала през главата й, тя щеше да падне отгоре ми.

— Много вероятно.

Писмото от баща ми изплува съвсем ясно в съзнанието ми. Обърнах глава на другата страна, все така без да се отделям от ризата му, и като вдишах топлото ухание на плътта му, рекох:

— Това е поредното предупреждение към мен. Този, който го е направил, не е можел да бъде сигурен, че ще доведе до смъртта ми. Същото като със старицата с проклетия ти нож, която ми каза, че ще си платя за всичко. И двете случки са предупреждения. Но защо?

— Не знам. Сега обаче съм наистина разярен и възнамерявам да разбера причината. Първото, което трябва да направиш, е да се върнеш в Лондон, в къщата на дядо си.

Планът му ми се стори разумен, логичен. Безопасен. Като да влезеш в женски манастир и да затвориш големите железни порти зад гърба си. Там нищо не можеше да ми навреди. Но и никога нямаше да получа търсените отговори. Още по-лошо, може би никога нямаше да бъда в безопасност, дори да се криех в моя манастир.

— Никъде няма да ходя — отвърнах нещастно аз. — Нима не разбираш? Ако си тръгна сега, никога няма да научим кой и защо прави това. А може би дори да се махна оттук, тази неизвестна особа пак ще иска да ми навреди и ще тръгне след мен. Не, Джон, не спори с мен. Знаеш, че съм права. Няма да бъда в безопасност, докато не разбера кой е виновникът. Слушай, аз не съм беззащитна. Купих си пистолет от мистър Форестър. Знам как да стрелям с него. Не съм пълна глупачка. Закрепила съм го с каишка около бедрото си.

Усетих напрежението в ръцете му, което малко по малко намаля. Но не го бях убедила. Всъщност бе напълно нормално — той беше мъж.

— Всичко, което каза, е вярно. Само дето съществува един много голям проблем — няма как да разберем откъде ще дойде следващата заплаха.

— Ще се постарая повече да не оставам сама. Имам пистолета. Знам как да стрелям. Дай ми само някой злодей и ще го надупча набързо. По принцип Джордж е винаги с мен, а той вдига голяма врява и ще ми бъде наистина солидна защита.

Джон не отговори, но предполагах, че също като дядо ми, щеше да мълчи само докато намери доводи в подкрепа на своята идея.

— Чувстваш ли се добре, за да се връщаме?

— Да.

Той облече жокейския жакет и пъхна в джоба му телта.

— Постарай се да се държиш за мен.

Вдигна ме високо. Вкопчих се в неговата риза и заврях лице във врата му. Занесе ме до Темпест, който пасеше на няколко метра от нас.

— Дръж се, Анди. Щом се качим на гърба му, ще те поставя пред мен.

— Мога да се справя.

— Добро момиче.

Не знам как успя да го направи, но той наистина качи и двама ни на гърба на жребеца. Намести ме пред себе си. Болката беше толкова ужасна, че не удържах стенанията си, макар да бях завряла юмрук в устата.

— Добре — промълви в ухото ми той. — Всичко е наред. Дишай бавно, леко. Точно така. Аз ще те държа. Ще се движим съвсем бавно. — Придърпа ме още по-близо до гърдите си и хвана юздите с една ръка. — Дръж се за мен колкото можеш. Затвори очи. Би трябвало да ти помогне за световъртежа. Ако започне да ти се повръща отново, кажи ми. И опитвай да не се тревожиш за Малката Бес. Ще изпратя Ръкър да я види веднага, щом пристигнем.