Катрин Каултър - Контесата

В този момент си дадох сметка, че бях забравила напълно за Джордж. Той не беше в Синята стая. Надявах се, че мис Крислок или Джудит са се погрижили за него. Не знам какво щях да правя, ако нещо се беше случило с териера. Ако имах достатъчно енергия, щях да се върна и да го взема със себе си, но нямах никаква сила. Усетих как кората на върбата се впива в гърба ми.

Започвах да проявявам признаци на истерия. На Джордж нямаше да му стане нищо. Но ако все пак се случеше, щях да разпердушиня с голи ръце Девбридж Манър.

Не знам колко дълго бях седяла така, когато чух гласа на Джон зад гърба си:

— Белинда ме спря в коридора и изплака мъката си за теб. Разказа ми как си се измъкнала от леглото, едва не си се удавила във ваната си и накрая си взела, че си излязла навън. Попитах Брантли дали те е виждал. Той отговори, че си изглеждала почти мъртва и възнамерявал да те последва. — Спря за момент и сви рамене. — Аз те последвах.

Сви отново рамене, но аз вече го познавах. Просто набираше пара и скоро щеше да избухне. Нямаше да ме кара да чакам дълго. Ето, вече дори размаха показалеца си пред носа ми.

— Нямаше абсолютно никаква опасност да се удавя във ваната.

— По дяволите, Анди, обеща ми, че никога няма да оставаш сама. Какво ти става? Да не би ударът по главата да те е видиотил? Не, вероятно не. Това качество ти е природна даденост, нали? Отговори ми, дяволите да те вземат.

Джон имаше право, ако човек избереше да гледа на нещата от този ъгъл. В отговор само поклатих глава и очевидно го разярих още повече.

Той се приближи пъргаво и застана току пред мен, разкрачил крака, поставил ръце на хълбоците. Не закри слънцето, тъй като просто нямаше такова, но определено беше твърде внушителен. „Много е висок — помислих си аз, — страшно висок и силен.“ Но знаех, че не е опасен за мен, макар очевидно да изгаряше от желание да ме хвърли в потока.

Усмихнах се на мъжа, чието присъствие някога ме караше да се разтрепервам от страх.

— Взех си пистолета. — Извадих оръжието от джоба на пелерината си и го насочих към него. — В пълна безопасност съм.

Той изруга. Цветисто. Никога досега не бях чувала толкова картинно и изобретателно описание на хора и животни. Дядо със сигурност щеше да се впечатли. Вероятно щеше да тупне Джон по гърба и може би дори да му засече време, за да види колко ще бъде в състояние да продължава в този дух, без да се повтори.

— Божичко, можеш ли да го повториш?

— Да, но първо ще те удуша. Не опитвай да се измъкнеш, като ме разсейваш, Анди. Между другото, правиш го много добре, но този път номерът ти няма да мине. Какво, по дяволите, правиш тук сама? Мътните го взели, дори не си взела прочутия пазач Джордж.

— Той би ме защитил с цената на всичко, ако можеше да осъзнае, че животът ми е в опасност. О, Боже, надявам се, че никой не е излязъл да ме търси. Кажи, че не си ме обявил за издирване и не си вдигнал тревога.

— Не, не, казах на Брантли да не се притеснява. Успокоих го, че няма да те изпускам от погледа си. Струва ми се, че чичо Лорънс, мис Гилбанк, заварената ти дъщеря и мис Крислок, в момента се забавляват в компанията на лорд Уейвърлий или „скъпият Хобсън“, както го нарича съпругата му. Той разказва всякакви ужасии от опита си с призраците и тя добавя дори още по-кошмарни подробности към тях. Колкото до Томас, той лежи горе и Амилия потърква леко челото му с пръсти. Поне така ми каза. Май не му вярвам. Бузите на снаха ми бяха поруменели, а очите й блестяха. Според мен те… не, забрави, че съм го казал. Не ти ли е студено?

Поклатих глава и попитах:

— Ти ли развърза каишката с пистолета от бедрото ми?

— Да, разбира се, когато те занесох горе. Не исках никой да разбере за него. Възползвах се от момент, в който Белинда започна да се вайка над теб и да се суети видимо безцелно из стаята ти, за да го пъхна отново под възглавницата ти.

— Намерих го. Благодаря ти. Такова държание обаче изобщо не е в стила на Белинда. Тя е изключително независимо момиче, каза ми го още като пристигнах. Има собствени идеи за нещата. И е силна.

— Възможно е, но се държа като квачка, чието пиле се е приближило прекалено до касапската секира. Успокои се едва когато ти дадоха лауданума. Защо дойде тук сама?

Искаше ми се да остави тази тема, но разбрах, че няма да стане както ми се щеше.

— Същият си като дядо ми — рекох аз. — Той не оставяше нищо, преди да бъде задоволен от резултата. Продължаваше да ме притиска и да опипва почвата, докато изплюя камъчето. А ако тогава се окажеше, че е нещо, за което наистина не желая да знае, той ме изглеждаше укорително, поклащаше глава и отиваше да си вземе бутилката с бренди. Добре де, добре. Може би мозъкът ми се е натъртил при падането. Исках просто да дойда и да помисля, да опитам да си обясня кой прави всичко това и защо.