Катрин Каултър - Контесата

— И до какъв извод стигна? Успя ли да откриеш по умозрителен път злосторника и неговия мотив? Разполагаше с толкова много време, без никой да те безпокои, докато аз проявих наглостта да се намеся.

— Сарказмът ти е прекалено явен. Никакъв финес. — Въздъхнах отново. — Съжалявам, напълно си прав да изречеш всичките тези великолепни ругатни в лицето ми. — Прибрах внимателно пистолета обратно в джоба си. И му се усмихнах криво. — Но знаеш ли, Джон, с това мога да защитя даже теб.

Помислих, че ще избухне, но той успя да се въздържи. Дядо ми обикновено не проявяваше чак такъв самоконтрол.

— Благодаря ти, че не ми крещиш повече — додадох аз. — Главата все още ме боли и пулсира. Освен това, честно казано, все още не съм достигнала до никакъв извод. Не мога да открия нещо, за което да се хвана и благодарение на което да реша нещо.

— Притеснява ме фактът, че разбрах точно какво каза.

Усмихнах се; невъзможно беше да не го направя.

Младият мъж се приближи току до потока. Наведе се и взе едно камъче. Запрати го към водата. То подскочи четири пъти, преди да потъне. Добро постижение.

— Моят рекорд е шест подскока — извиках аз.

Той опита с още три камъчета, но достигна само до пет, и то само с едното от тях. Когато се върна при мен, в ръката си държеше камъче.

— Може би ме лъжеш. Шест скока? Ще трябва да го докажеш.

— Разбира се.

Не седна. Продължи да стои над мен и да ме гледа отвисоко, като подхвърляше проклетото камъче от длан в длан. Мълча дълго време. Най-сетне, като остави у мен усещането, че измъква думите насила от устата си, рече:

— Искаш ли да знаеш истината? През онази първа вечер, когато влезе в гостната заедно с чичо ми, с брачната му халка на пръста си, аз бях в състояние само да те съзерцавам. Не можех да повярвам, че това действително си ти. А и как бе възможно? Бях те оставил, една съвсем млада жена, в Лондон. Какво общо, по дяволите, можеше да имаш с чичо ми? Тогава Джордж ме усети и прекоси стаята, за да ме приветства. Не исках да повярвам, че си ти. Но след като разбрах, не можах да проумея, че си се омъжила за проклетия ми чичо. И досега все още се събуждам понякога посред нощ и в продължение на няколко секунди си мисля, че това не е вярно, че си все още в Лондон и ме чакаш да се върна. Но ти, разбира се, си тук, и си му съпруга. Веднъж ме простреляха, насред сухи хълмове непосредствено извън Лисабон, при едно спречкване с партизани. Ще ти кажа, че болката, която усетих като те видях до чичо ми, бе по-голяма, отколкото при преминаването на куршума през крака ми. Знаех, че не мога да бъда тук и да стоя далеч от теб. О, да, наясно съм, че изпитваш ужас от мен, от всеки мъж, подозирам, и може би един ден ще ми кажеш каква е причината. Но това нямаше значение. Исках да те докосвам, да те целувам, да те убедя, че няма причина да се страхуваш от мен, никога. Никога не бих ти сторил нищо лошо и бих ти помогнал да забравиш случилото се в миналото, каквото и да е то. Но, естествено, няма как да го направя. Ти си съпруга на моя чичо. Знаех, че трябва да си тръгна. Просто не можех да стоя тук и да бъда до теб, а да не мога да те имам. Ден след ден щеше да ми се натрапва, че си съпруга на чичо, а не на мен. Но тогава онази старица те нападна с един от ножовете в проклетата ми колекция. Всичко се промени. Не мога да напусна имението, при положение, че ти си в опасност.

Беше висок и тъмен и в този момент ми се стори по-опасен от набиращата сила на хоризонта страховита буря. През цялото време не отдели погледа си от мен. Най-неприятна ми бе болката, която долавях в гласа му.

— Господи, как ми се иска да не беше идвала тук.

Не се страхувах ни най-малко. Едва сега осъзнах, че това, което усещах и бях почувствала още при първата ни среща, когато той се беше смял и се бе шегувал, бе нещо съвсем друго. Аз обаче го бях превърнала в част от убийствения страх, но страхът нямаше нищо общо с него. Само дето не знаех дали ще мога да го приема, дали някога ще успея да го проумея.

— Ти си ме желал?

Разбирах съвсем точно какво означава това, усещах го дълбоко в себе си и, докато му се наслаждавах, очаквах да чуя отговора.

— В гласа ти се прокрадва недоверие. Нима не виждаш какво представляваш? О, да, от мига, в който те видях да бързаш след Джордж през онзи ден в Хайд Парк, аз те пожелах. Веднага разбрах, че ти си единствената жена за мен. От много време не се бях смял, даже прекалено много време, но изражението ти изтръгна смеха от мен и не след дълго вече се тресях от смях. И исках още. Исках теб. Но ти пък не искаше да имаш нищо общо с мен. За първи път в живота си бях готов на всичко, за да привлека една жена. Но не можех да го направя, дори от това да зависеше животът ми. За Бога, ти отказваше да ми кажеш даже името си. Беше страхотен провал. Стана ми много неприятно, но нямах друг избор, освен да се оттегля. Прибрах се в Девбридж Манър с намерението да се върна в Лондон след като свърши траурът ти. — Изсмя се; бе грозен, подигравателен смях, насочен към него самия. — Забележително катастрофално решение от моя страна, нали?