Катрин Каултър - Контесата

Но в тази къща имаше нещо и някой, който не беше нормален или реален. Имаше някаква зла сила.

Означаваше ли обаче това, че мишената съм аз?

Сгънах двете писма и се качих в стаята си. Белинда подреждаше четките и кремовете ми на тоалетната масичка. Приближих се до бюрото и извадих кутията за писма. Беше празна. Поставих вътре двете писма и я заключих. Погледнах малкото златно ключе. Понечих да го пусна в чекмеджето, но в последния момент се отказах. Избрах една златна верижка, нанизах го на нея и я окачих на врата си.

Извадих пистолета изпод възглавницата и го пъхнах в джоба си. Нямах намерение да напускам дома си; от друга страна, не бях глупачка. Не знам какво имаше предвид баща ми, какво не беше наред според него, но аз щях да се приготвя. Ако онази старица се появеше отново в стаята ми, щях да я застрелям. Ако някой някога ме заплашеше, щях да го застрелям. „Нека само да дойде — помислих си аз. — Нека само дойде тук скъпоценният ми баща и да се изправи пред мен.“

Но никой не се появи тази нощ.

На следващата сутрин всички придружихме лорд Уейвърлий до празната музикална стая на Каролайн. Без Амилия, която отклони поканата. И не я виня. С Лорънс последвахме баща й.

Щом влязох, застанах на едно място и само проследих с поглед виконта, който тръгна из малкото помещение. Най-сетне вдигна глава и рече:

— В тази стая не е имало насилие. Това е стаята на някаква млада дама. Може би е писала писма тук, или е чела, или е правела нещо друго насаме. Тук се е чувствала спокойна, в безопасност. Това е било нейното убежище. Усещам, че е била много нещастна, но нищо повече. На пода на тази стая ли е заспала Амилия?

— Да, татко — обади се от вратата младата жена. — Аз също усетих младата дама, Каролайн, втората съпруга на чичо Лорънс, в чиято музикална стая се намираме в момента. И тя ми се извини. Кълна ти се. Не с думи, разбира се, но усетих, че съжалява и според нея аз не съм тази, която й трябва.

— Казваш, че тя е била втората ти съпруга, Лорънс?

— Да. Бедната Каролайн се самоуби, след като роди дъщеря си. Цялата история беше много трагична, много тъжна. За нещастие тя беше луда. Беше едва на годините на Анди, когато умря. Смъртта й се отрази силно на всички ни.

Лорд Уейвърлий понечи да каже нещо, но в крайна сметка само поклати глава. Погледна към дъщеря си, която бе направила една крачка вътре в стаята.

— Ако ти не си била тази, която трябва, Амилия, коя тогава е била?

— Вероятно аз — обадих се. — Но аз не усетих абсолютно нищо в тази стая, сър, абсолютно нищо. Ако Каролайн е искала точно мен, аз неведнъж й дадох възможност да говори с мен или да ми предаде мислите си. Но не стана нищо.

— Хмм — промърмори виконтът, като галеше замислено брадичка. — Ти си третата съпруга. Каролайн е била втората. Интересно какво ли иска? Интересно също така защо не е дошла при теб, след като си й дала тази възможност?

— Не знам — отвърнах аз.

— Бих искал да посетя мястото, където се е самоубила — заяви тогава той.

Помислих, че съпругът ми ще откаже. Той беше пребледнял, а отпуснатите му отстрани ръце бяха свити в юмруци. Съвсем естествено беше да се разстрои. Макар трагедията да се бе разиграла преди много години, Каролайн му беше съпруга, той я беше обичал, бе страдал за нея, когато се бе хвърлила от северната кула.

Най-накрая той кимна и каза:

— Добре. Да минем оттук.

Четиримата с Джон, Лорънс и Хобсън тръгнахме към северната кула. В края на западното крило пред нас се издигна тясно, извито стълбище, което се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Най-сетне стигнахме пред тясна врата, която изскърца като призрачен писък, когато графът я отвори. В кръглото помещение имаше много старо легло с окъсан балдахин. До леглото имаше скрин. И нищо друго.

— Никога не сме разчиствали това помещение — обади се съпругът ми. — Всичко тук е по-старо от дъбовете в източната гора, а те наистина са на доста години. Нямам представа кой е спал в това легло, но дори да продължава да спи в него, не виждам причина да го смущавам.

Приближи се до висока тясна врата и я отвори. Тя пъшкаше с всеки сантиметър. Пред нея имаше тесен балкон във формата на полукръг, обграден от еднометрова каменна балюстрада. Приближих се до балюстрадата и погледнах надолу. Беше много високо, значително по-високо, отколкото си мислех. А точно отдолу се виеше каменна алея. Полазиха ме тръпки. Тя се беше качила на тази балюстрада и бе скочила. Затворих очи. „Ах, Каролайн — помислих си аз, — толкова съжалявам.“