Хедър Греъм - Удоволствието на краля

— Едуард никога не е давал заповед на когото и да било да убива крал Жан.

Младата жена кимна.

— Страхувах се, че дори да можеш, не би дошъл да ме спасиш.

— Винаги ще те спасявам! Но изобщо не се бях сетил за възможността под крепостта да има тунели. Ако не беше казала онези думи за Авил, може би никога нямаше да науча за тях. Бях почти полудял от тревога и безсилие, тъй като не можех да се добера до теб.

— Разбрах, че отдолу има нещо, тъй като Симон все ми обясняваше как съм могла да бъда измъчвана там. Представяш ли си! Толкова години те мразих за случилото се в Авил. Но ако не беше Авил, майка ми никога нямаше да срещне Робърт, баща ми.

Сега беше подходящият момент да й каже, но не можа. Не още. Прекалено хубаво беше просто да бъдат заедно, облъхнати от една толкова дълбока и прекрасна любов. Не му даваше сърце да развали изпълнения с нежност момент.

Притисна я към гърдите си. Може би някой друг път. През някоя студена зимна вечер у дома в Шотландия или в Гаристън, седнали пред огнището…

Тогава щеше да й каже истината. Не сега. Сега искаше само да се наслаждава на присъствието й и да я обича.

— Всичко приключи, Даниел. Ланглоа вероятно ще си изгуби главата. Принц Едуард обаче ще бъде милостив към тези, които само са следвали заповеди. Симон вече е мъртъв.

Графинята потрепери.

— Не желая да говоря повече за него. Искам само да ме прегръщаш.

Любиха се по-интимно от когато и да било досега, тъй като този път си шепнеха и любовни слова.

Не отседнаха за през нощта, след като слязоха на английския бряг, а препуснаха веднага към кулата, в която живееше кралицата. Завариха я сама, с бебето на ръце.

Тя допря устните си с показалец и вдигна ръка.

— Вестта за поредната ти голяма победа, пристигна преди теб, владетелю Маклаклън. Ние, разбира се, сме благодарни, че ни служиш.

— Нямаше да го направя без моята съпруга — отвърна младият мъж.

Кралицата вдигна поглед и изви вежди, след това сведе очи към Робърт, който вече се унасяше. Заговори му, като продължаваше да го люлее.

— Баща ти мисли, че русите ти косички са от него! — възкликна Филипа, като се усмихна на момченцето, което изгука в отговор. — Тогава значи не е видял малкия белег на дупенцето? Разбира се, и двамата ти родители вероятно не са имали възможност да огледат задника на краля и следователно няма откъде да знаят, че този белег е наследствен. Не може да се каже, че майка ти прилича на Плантагенетите! Слава на Бога за дребните милости, които в някои случаи спасяваха гордостта ми!

Маклаклън погледна тревожно съпругата си. Вече се проклинаше, че не й беше казал истината. Последното, което бе предполагал обаче, беше, че кралицата ще заговори така прозаично по този въпрос веднага след завръщането им! Даниел обожаваше майка си и легендата за английския рицар, Робърт, когото смяташе за свой баща.

Графинята съзерцаваше кралицата с широко отворени очи и съвсем пребледняла.

Филипа й намигна, изправи се пъргаво с бебето в ръце, приближи се и го подаде на майка му.

— И двамата трябва да се научите да бъдете по-внимателни с подобни скъпоценности! — смъмри ги тя и целуна младата жена по бузата. — Бедничката, изглеждаш толкова шокирана! Мислех, че светът отдавна знае истината за твоето раждане. Кралят е много добър съпруг и ме обича. Но има своите слабости. Не познавах майка ти, а когато ти дойде да живееш при нас, тя вече беше мъртва, затова не беше възможно да я намразя. Ти израсна в семейството ми и си ми като дъщеря. Ейдриън, помогни на съпругата си. Долната й челюст почти падна. Настани я да седне и вземи бебето. Не й позволявай да го изпусне.

Графът пое Робърт. Кралицата го погали по бузката и се изнесе от стаята.

Даниел го изгледа. Започна да отстъпва. Цялата трепереше. Ейдриън побърза да остави сина си в люлката и я последва. Постави дланите си върху раменете й.

— Ти си знаел!

— Принц Едуард ми каза, когато преплавахме Ламанша на отиване към замъка Кардино. Той те обича. Имаше намерение да направи на пух и прах крепостта. Даниел! — Завъртя я, за да вижда очите й. — Даниел, знам колко те боли! Знам как си се съпротивлявала срещу Едуард през всичките тези години, как си го мразила, задето те е принудил да дойдеш в Англия и задето те даде на мен… Ти тачеше паметта на човека, когото смяташе за свой баща, беше лоялна на крал, когото смяташе за свой. Моля те, няма причина да страдаш толкова! Едуард е велик владетел, мъдър, смел и милосърден.

— Аз не мразя Едуард! — успя да промълви младата жена.