Хедър Греъм - Удоволствието на краля

— Ами неговите хора? — разбесня се Ланглоа.

— Неговите хора… нали са все французи. Те ще се бият за нас. Трябва да престанем да подсмърчаме и да отвърнем на пратеника с дъжд от стрели.

— А Жермен?

Симон погледна към Даниел.

— Засега ще оставим трупа при нея. Нека вонята достигне до ноздрите й.

Щом тръгнаха към вратата, графинята се втурна към прозореца. Наблюдаваше конника, който стоеше с принц Едуард пред английската войска. Изучаваше го, изследваше всяко негово движение, всеки жест. После той вдигна забралото на шлема си. Сърцето й спря да бие за момент. Беше Ейдриън!

Обърна се. Радостта й беше прекалено голяма, за да бъде предпазлива.

— Ейдриън е. И този път ще те убие, Симон. Предай се — ти може и да не знаеш какво е милост, но той знае.

— Остави я! Имаме по-важна работа! — озъби се Ланглоа.

Но Симон се спусна срещу Даниел, сграбчи я за косите и я дръпна към себе си.

— Аз ще остана жив и ти ще бъдеш моя. И тогава ще се наслаждавам на всеки агонизиращ вик на устните ти…

Блъсна я, но тя успя да запази равновесие, изправи рамене и рече предизвикателно:

— Не, Симон, аз ще остана жива! Ейдриън също ще остане жив!

Младият мъж пристъпи заплашително към нея.

— Крепостта трябва да се защитава! — изрева Ланглоа и най-сетне Симон отклони яростния си поглед от графинята и напусна стаята.

Вратата се затръшна, резето падна. Даниел се взираше след мъжете, изпълнена с безумно щастие… и ужас. Стените тук бяха високи и дебели. Замъкът беше във великолепно състояние. Обсадата можеше да продължи седмици…

Ейдриън не бе имал причина да изучава замъка Кардино досега, тъй като не му се бе налагало да потушава бунтове тук. Без съмнение наваксваше този пропуск със стиснати челюсти, защото в строителството не се забелязваха никакви слабости. Освен това бе обграден от високи девет метра стени, а подвижният мост бе вдигнат.

Глашатаят от другата стена преди малко бе предал отговора на французите. Според него граф Жермен бил мъртъв, а крепостта била завзета в името на краля на Франция. Графиня д’Авил пък планирала да избяга от Англия и да се върне в родината си.

Ейдриън помнеше онези ужасни няколко секунди, през които се бе усъмнил в съпругата си. Но сега вече й вярваше, каквито и лъжи да говореха Симон и Ланглоа. Сърцето го болеше. Молеше се тя да не се съпротивлява прекалено, за да не пострада. А той щеше да намери начин да убие мръсното копеле. Дори с риск за собствения си живот.

— Не се притеснявай, приятелю — обади се Едуард. — Атакуваме веднага!

— Стрелите не могат да проникнат през камъка — отвърна Маклаклън и свали забралото. — Не виждам никакви пукнатини.

— В замъка има верни на баща ми слуги, които са успели да се измъкнат. С тях ще начертаем плана.

— И все ще намерим някое слабо място! — съгласи се графът.

— Стрелци! — изрева принцът.

Това даде началото на атаката.

Ейдриън се беше бил години наред с принца и с мнозина от неговите хора. Заедно се бяха справяли винаги много добре. Сега над стените запрелитаха пламтящи стрели. От време на време чуваха виковете на улучени защитници. След първоначалния залп пехотинците закараха стенобойна машина до подвижния мост. Тъй като видя, че враговете се готвят да залеят хората му с врящо олио, Ейдриън ги призова да се оттеглят. В мига, в който англичаните се дръпнаха на безопасно разстояние, стрелците заеха отново местата си и заляха крепостта с нов дъжд от стрели.

Това продължи през целия ден. Атака, оттегляне, атака, оттегляне. Изгубиха съвсем малко хора.

Но бяха далеч от пробив в защитата.

През нощта Ейдриън крачеше край стените и се взираше в замъка. Мускулите му бяха сплетени на възли от напрежение, умът му препускаше тревожно. Къде ли беше Даниел сега? Гневът и страхът му ставаха неконтролируеми. Как щеше да изтърпи времето, необходимо за осъществяване на пробив в стените, след като всеки миг щеше да се пита какво ли прави в тоя миг с нея Симон.

— Владетелю Маклаклън! — Насреща му бързаше Сър Джордж.

— Да, сър Джордж, някаква вест ли носиш?

Той се усмихна.

— Не за пробив в стените, Ейдриън, но пак е хубава. Твоята съпруга е добре.

— Слава на Бога! — промълви с облекчение младият мъж. — Как разбра?

— Едно от момчетата в кухнята, което носело водата за къпане, се измъкнало от замъка преди спускането на подвижния мост. И това не е всичко.

— Да?

Сър Джордж се усмихна още по-широко.

— Тя е добре, и ъъъ… сексуално защитена… поне засега.