Хедър Греъм - Удоволствието на краля

— Ще намеря входа. Ще взема двайсетина човека без оръжие. Ще се вмъкнем вътре и ще свалим моста — обяви Маклаклън.

— Може би не трябва да го правиш. Прекалено прибързано е, Ейдриън! Прекалено си заслепен…

— Правил съм го и преди! В Авил. Поддържай впечатлението, че атаката ни е фронтална.

— Да, бъди спокоен в това отношение. Завземи замъка в името на баща ми, Ейдриън.

— Слушам!

— И изведи съпругата си жива и здрава!

Младият мъж кимна, обърна се и каза на сър Джордж да събере мъжете, които щяха да го придружават. Дейлин и Майкъл се озоваха почти веднага до него. Скоро към тях се присъединиха и други.

Тръгнаха по права линия от замъка към морето. Там се разделиха и започнаха да изследват скалите и пещерите. Входа откри Дейлин.

— Насам, Ейдриън, насам!

Графът се втурна нататък. След като огледа отвора, каза на хората си:

— При прилив сигурно отива под водата. Ще трябва да се движим колкото се може по-бързо.

Влязоха и тръгнаха по тъмния каменен тунел. Осветяваха пътя си с факли.

Водата започна да се покачва.

Все по-високо и по-високо.

Вече стигаше до кръста им…

До гърдите…

Нито един от мъжете обаче не даде израз на страха си. И тогава, след един остър завой, започнаха да се изкачват. В нещо като пещера видяха десетина скелета, оковани с вериги за стените. Явно бяха оставени да умрат от глад или да се удавят.

Мъжете се спогледаха безмълвно.

— Там има тунел — обади се Маклаклън и всички тръгнаха към него.

Вървяха още трийсетина минути, преди да се озоват пред няколко разклонения.

— Разпръснете се — нареди шепнешком графът и те се подчиниха.

Той самият действаше пъргаво, тръгваше ту по един, ту по друг коридор, които все се оказваха без изход. Натъкнаха се на различни уреди за мъчение… и на още трупове. Воините гледаха мрачно, но без да трепнат. После се връщаха отново в централната точка, за да докладват какво са открили.

— Мисля, че намерих верния път — каза Майкъл.

— И защо си така сигурен?

Мокър до кости и покрит с кал, той се усмихна и зъбите му се бялнаха на мръсното лице.

— Усетих мириса на храна. Ако намерим кухните…

— Добре, Майкъл, води ни!

Даниел стоеше край прозореца и наблюдаваше битката с нарастващо отчаяние. Крал Едуард беше упорит, синът му — още повече. Но крепостта беше здрава. Обсадата можеше да се проточи дни, седмици, месеци…

Вратата се отвори внезапно с трясък. На прага застана Симон, пребледнял като платно, и застина неподвижно.

Тогава чу откъм двора звънтене на оръжие. Погледна надолу и видя, че мъже се биеха срещу мъже с мечове, боздугани, чукове, с всичко, до което успееха да се доберат.

Портата към замъка се отвори. Мостът беше спуснат. Сърцето й подскочи — Ейдриън бе разбрал посланието й.

— Би трябвало да слезеш долу и да поведеш хората си в битка, Симон!

Той поклати глава.

— Ти няма да се върнеш при него.

— Може би е най-добре да избягаш. Тичай, по-бързо и по-далеч.

Симон поклати отново глава, без да сваля погледа си от нея.

— Съжалявам, Даниел. А всичко можеше да бъде съвсем различно. Ако се беше омъжила за мен…

Не довърши мисълта си. Само я съзерцаваше безмълвно. И тогава видя, че държи в ръцете си нож. Палецът му се плъзгаше по дръжката.

Тръгна към нея.

— Не! — Осъзна, че има намерение да я прониже в сърцето.

Симон се приближаваше все повече. Графинята скочи на леглото, грабна легена за миене и го запрати по главата му, но не улучи. Симон заобиколи леглото. Тя извика отново, тъй като се спъна в трупа на Жермен. Хвърли чаршафа върху Симон, после една възглавница, после — обувка. Даваше си сметка, че „снарядите“ й са на привършване и оставаше напълно беззащитна. А той беше много, много добър с ножа.

Опита да се плъзне покрай него, но Симон я хвана за ръката. Даниел се дърпаше, плюеше, дереше.

Симон я просна върху леглото. Затисна я под тежестта си. Вдигна ножа.

— Даниел… — прошепна той.

Младата жена протегна длани и изпищя.

Но точно когато ножът трябваше да се забие, внезапно някой издърпа Симон и го запрати към другия край на стаята. Той се блъсна в стената и се строполи.

Насреща й стоеше Ейдриън — кален, разчорлен, с разкъсана туника. Очите му мятаха мълнии. Протегна ръце към нея, помогна й да стане.

— Ейдриън… — промълви тя и изпищя отново, тъй като в последния момент зърна спусналия се зад гърба му Симон, насочил ножа си право към сърцето на съпруга й.

Бърз като светкавица, Маклаклън извади меча.