Том Кланси - Баланс на силите

— Не знам — отговори тя. — Това, че е в този дворец, не е ли също малко самонадеяно?

— Не и когато кралят се върне в Мадрид и се наложи да го защитаваме — каза капитанът. — Възнамеряваме да охраняваме и двата кралски двореца.

— Ама там имаше охрана…

— Охраната е за заложниците. — Капитанът кимна натам, накъдето беше посочил. — Генералът е в салона за официални вечери заедно със съветниците си.

Мария го погледна. Не му вярваше. Не знаеше защо, но просто не му вярваше.

— Въпросът обаче не е там къде е генералът — продължи капитанът. — Въпросът е дали въобще имате да му казвате нещо, или не. Идвате ли, сеньорита Корнеха?

Мария сведе поглед. Нямаше никакъв избор, освен да прави каквото й се казва.

— Идвам — каза тя и тръгна.

Военният тръгна бързо по ярко осветения коридор. Мария вървеше малко по-бавно, за да поддържа няколко крачки дистанция. По коридора вървяха забързано и други войници. Някои водеха заложници, други вкарваха компютърно оборудване в помещенията. Никой не й обръщаше никакво внимание.

Нещо не беше наред, но Мария вече се беше хванала на хорото. Да, тя го следваше, но не без необходимите предпазни мерки.

— Искате ли цигара? — попита тя, бръкна в горното джобче на блузата си и извади пакета и клечка кибрит.

— Не, благодаря — каза капитанът. — Всъщност много ще съм ви благодарен, ако не пушите тук. При толкова много ценни неща една нехайна искра…

— Разбирам — каза тя.

Капитанът беше казал точно това, което беше очаквала. Мария прибра пакета, но преди това скри цигарата в дланта си. Тъй като беше с гръб към нея, капитанът не видя как тя пъха кибритената клечка в тютюна на цигарата и след това я скри в панталона си, чак към чатала.

Вече поне си имаше оръжие.

Залата за официални вечери беше на другия край на концертната зала и имаше изглед към Плаца Инкогнита. От другата страна на площада се намираше Кампо дел Моро — Лагерът на маврите. Това всъщност беше парк, който маркираше мястото, където били разположени войските на могъщия емир Али бин Юсуф през единайсети век.

Стигнаха до една врата и капитанът почука, погледна Мария и се усмихна. Тя спря зад него, но не отвърна на усмивката му. Вратата се отвори.

Капитанът протегна ръка и каза:

— След вас.

Мария направи крачка напред и погледна вътре. Беше тъмно и на очите й им трябваше известно време да се приспособят. В сенките вдясно от нея нещо се раздвижи. Тя отстъпи назад, но се блъсна в капитана, който беше застанал точно зад нея. Изведнъж той я блъсна вътре. В същото време два чифта ръце я сграбчиха под мишниците и я хвърлиха по корем на пода, а на плешките й стъпиха два войнишки ботуша.

Светна лампа и в стаята заструиха меки кехлибарени отблясъци. Трети чифт ръце започна да опипва краката, кръста, ръцете и гърдите й — претърсваха я за скрито оръжие. Взеха й колана, часовника и цигарите.

Когато претърсването свърши, грубо я дръпнаха за косата, та да погледне нагоре.

Капитанът стоеше над нея и се хилеше самодоволно. Пъхна крак под брадичката й и изви главата й още по-назад.

— Попита ме дали съм сигурен, че ще се сдобия с информацията навреме — каза той. — Да, сеньорита, сигурен съм. Както съм сигурен, че голяма част от хората, които бяха доведени в двореца, ще бъдат ликвидирани. Както съм сигурен, че ще спечелим. Не може да се роди една нова нация, без да се пролее кръв, без да се дадат жертви и без още едно нещо: готовност. Готовността да направиш всичко, което е необходимо, за да получиш това, което искаш.

Гласните й струни се бяха опънали и тя не можеше дори да се изкашля.

— Спокойно мога да ти прекърша врата — каза капитанът, — но тогава ще умреш и няма да можеш да ми бъдеш от полза. Затова ще ти дам пет минути да обмислиш положението и да ми кажеш всичко, което знаеш. Ако решиш да говориш, пак ще останеш при нас, но никой няма да те закачи с пръст. Ако пък решиш да не говориш, просто ще те оставя на тези учтиви господа. Повярвай ми, сеньорита. Много са добри в работата си.

Капитанът махна крака си и Мария се закашля силно, докато гърлото й се поотпусне. Преглътна с усилие и се опита да помръдне, но мъжете не сваляха ботушите си от гърба й.

Капитанът ги погледна и каза:

— Дайте й да опита малко от това, което я очаква. Може пък да поразмисли.

Мария усети как ботушите се махат от раменете й. Хванаха я под мишниците и я вдигнаха. Докато се изправяше, един юмрук се стовари с все сила в корема й. Тя се преви одве, хванаха я за косата изотзад и в корема й се стовари още един юмрук. Усети го чак с гръбнака си. От устата й се изтръгна силен стон. Следващият удар беше в брадичката. Зъбите й изтракаха силно и болезнено. Втори подобен удар отметна главата й надясно и долната й челюст увисна. По изплезения й език се стече струйка кръв, примесена със слюнка.