Том Кланси - Баланс на силите

— Не зная — призна Шарън. — Знам обаче, че за „добрия дом“ не е достатъчна само една красива къща. Освен това семейството се състои от един милион малки неща, обикновени неща. А не само от големите, показни неща.

— На много от тях присъствам — каза Худ.

— Не, Пол — сряза го Шарън. — Ти присъстваше на много от тях. Нещата обаче се промениха. Когато прие тази работа, идеята беше, че по-голямата част от нея ще засяга само вътрешните проблеми. Помниш ли?

— Да.

— После дойде първият ти международен случай и всичко се промени.

Шарън беше права. Оперативният център беше създаден главно за да се справя с вътрешните кризи. Скочиха и на международната сцена, когато президентът посочи Худ като човека, който трябва да оглави временния екип за разследването на едно терористично нападение в Сеул. Худ въобще не се беше зарадвал на тази задача. Също като убийството на Амадори, и нея не я беше пожелал никой друг.

— Значи нещата са се променили — съгласи се Худ. — И какво трябваше да направя — да се махна въобще от цялата работа ли?

— Това вече го направи в Лос Анджелис, нали? — попита Шарън.

— Точно така — каза Худ. — Но ми костваше нещо много ценно.

— Какво? Власт ли?

— Не — отвърна Худ. — Самоуважение.

— Защо? Защото се предаде под натиска на жена си?

Оо, Господи! Той й даваше точно каквото искаше тя, но пак не можеше да я спечели!

— Това няма нищо общо с истинската причина — отвърна Худ. — Защото колкото и досадна да ми беше политиката, колкото и много часове да трябваше да прекарвам с нея, колкото и малко право на личен живот да имахме, аз се отказах от нещо, в което знаех, че имам свое място. — Тонът му беше станал напрегнат — беше се ядосал повече, отколкото беше предполагал. — Като напуснах политиката обаче, пак се оплетох в ангажименти, които изискват дълги часове работа. И знаеш ли защо? Защото отново си имам мое място. И се надявам, че поне правя добри неща за хората. Харесва ми това, Шарън. Харесва ми предизвикателството. Отговорността. Усещането за удовлетворение.

— Знаеш ли, и аз харесвах нещата, които правех преди да стана майка — каза Шарън. — Трябваше обаче да се пооткажа от тях заради децата. Заради нашето семейство. От теб поне не се иска чак толкова много, чак такава крайност. Но не можеш и да не правиш почти нищо, Пол. Имаш си заместници. Накарай ги да ти помагат, така че да можеш да даваш на нас толкова, колкото ни е необходимо, за да останем едно семейство.

— Да, ама по твоето определение…

— Не. Ние имаме нужда от теб. Това е истината.

— Та вие ме имате! — викна Худ. Вече се беше ядосал истински.

— Не е достатъчно — отвърна рязко Шарън. Тонът й беше твърд и категоричен. Ето че отново бяха влезли в ролите, които приемаха винаги, когато уж добронамерените дискусии се свеждаха до неприятни дебати. Пол Худ играеше ролята на гневния нападател, а жена му — на хладнокръвния защитник.

— Господи! — възкликна Худ. Дощя му се да захвърли слушалката и да изкрещи. — Обещах ти, че ще напусна, в момента имаме кризисно положение, а аз не мога да спя от мисли за всички вас. И ти ми говориш за всички грешки, които правя, след като си отишла някъде си и държиш децата като заложници.

— Не ги държа като заложници — отсече Шарън. — Твои сме винаги когато ни пожелаеш.

— Да бе — каза Худ. — Ама по твоите правила.

— Това не са „мои правила“, Пол. Не става въпрос за това аз да спечеля, а ти да загубиш. Не става въпрос ти да се откажеш от работата или кариерата си. Става въпрос да се направят няколко промени. Да се стигне до няколко компромиса. Става въпрос за това децата да спечелят.

Вътрешната му линия иззвъня. Худ погледна екранчето: беше Майк Роджърс.

— Шарън, моля те — каза Худ, — задръж за малко. — Изключи достъпа до нейната линия и вдигна другия телефон. — Да, Майк?

— Пол, с Боб Хърбърт сме. Виж си в компютъра. Изпращам ти една снимка от националното разузнаване. Трябва да поговорим веднага.

— Добре — каза Худ. — Само минутка. — Той отново включи линията с Шарън. — Скъпа, трябва да приключваме. Съжалявам.

— Знам, че съжаляваш — каза тя вече по-спокойно. — Но не толкова, колкото аз. Довиждане, Пол. Обичам те много.

Тя затвори и Пол се завъртя към монитора на съседния плот. Не искаше въобще да мисли за това, което се беше случило току-що. За това, че семейството му му се изплъзва, а той като че ли не може да направи съвсем нищо. Това, което го съсипваше най-много, бе, че очевидно според Шарън беше по-добре него въобще да го няма, отколкото да го има от време на време. Та в това нямаше никаква логика.