Том Кланси - Баланс на силите

— Дотогава има почти цели два часа.

— На мен също не ми харесва, че момчетата от отряда ще трябва да се мотаят — каза Роджърс, — но в момента не може да се направи нищо по-добро.

— На какво разстояние се намира офисът на Интерпол от двореца? — попита Худ.

— На около петнайсет минути път с кола — ако обаче няма никакво движение или пък военни постове.

— Което означава, че ако седнат да чакат резултатите от УГР-то, до евентуалната им акция има не по-малко от два часа и петнайсет минути — каза Худ. — Ако Амадори реши да напусне двореца преди да сме успели да го засечем, ще си имаме голям проблем.

— Прав си — съгласи се Роджърс. — Но дори ако момчетата от отряда са в двореца, в момента просто не могат да направят нищо. Не могат да си направят план на нападението, ако не знаят къде точно се намира той. Освен това, ако Амадори всъщност не е там, просто ще ги пратим за зелен хайвер.

Худ отново разгледа детайлната снимка на войсковите сили в двора на сградата. Поне двеста души, разпръснати на малки групички. Изглеждаха така, сякаш си правят военнополева подготовка — може би за защита на мястото, а може би за да действат като наказателни отряди. Във всеки случай това, което виждаше в момента, му напомни за снимките на републиканската охрана на Саддам Хюсеин непосредствено преди началото на операция „Пустинна буря“. Полазиха го тръпки.

Амадори трябваше да е там.

— Майк — каза Худ, — носим отговорност за Мария, която е направо в леговището на звяра. Няма никакво подкрепление. Не мога да допусна това.

— Склонен съм да се съглася — каза Роджърс. — Доста време обаче разглеждахме тия снимки. Освен това в момента се занимаваме и с плана на двореца. Влизането няма да е лесна работа.

— Не е необходимо да влизат — каза Худ. — Просто искам да имаме някакво въоръжено присъствие в района. Даръл може да поддържа връзка с тях чрез Иши Хонда.

— Точно така — съгласи се Роджърс. — Целта на акцията обаче е Амадори, а ние дори не знаем дали е вътре. Все още нямаме никакви данни от електронното разузнаване. Ще започнат да пристигат най-рано след час.

Худ го слушаше търпеливо. Генералът правеше точно това, което трябваше да се направи в подобна ситуация. Да посочи всички възможности и всички евентуални опасни места.

— Ако Амадори е някъде другаде, ще наредим на момчетата от отряда да се изтеглят — каза Худ. — И кой знае? Може би пък тоя кучи син да реши да се покаже и да ни спести неприятностите по влизането в двореца.

Роджърс въздъхна.

— Това е много малко вероятно, Пол. Все пак ще наредя на Брет да се раздвижат. Искам само да ти напомня, че макар Мария да участва в акцията по наша молба, тя реши да действа без заповед. Тоест сама се постави в това положение. И то не за да е от полза на нас, а на страната си. Не бих се съгласил да рискуваме живота на нашия екип, за да я спасим.

— Чух те — каза Худ. — Благодаря.

Худ затвори, изчисти екрана от снимките и изключи лампата върху бюрото си. После затвори очи.

Нямаше логика; ама никаква логика. Да държиш толкова на една длъжност, която по презумпция означава, че си сам, отделен от семейството си, а много често и от подчинените си. Може би тъкмо поради тази причина толкова бе загрижен за положението на Мария. Тя също беше сама.

Не, той нямаше да се откаже от акцията. Нито пък щеше да забрави онова, което Майк Роджърс беше изтъкнал под влияние на здравия разум: че и момчетата от отряда имат живот и хора, които обичат, също като Мария.

Не можеше обаче да забрави и Марта Макол. И проклет да беше, ако не направеше нещо за Ейдийн — изправена пред опасностите на окървавените мадридски улици.

Мария последва младия капитан по коридора. Беше убедена, че може да му има доверие и че ще я отведе право при Амадори. Нито капитанът, нито генералът можеха да спечелят нещо, ако й направеха някакъв номер. По всяка вероятност искаха да разберат какво има да им каже. Освен това, ако капитанът й нямаше доверие, нямаше да върви пред нея, а щеше да я следва с пистолет в ръка.

И все пак беше изненадана от относителната лекота, с която беше успяла да го надхитри. Той или нямаше никакъв опит, или беше много по-хитър, отколкото беше преценила.

Той сви наляво и Мария спря и попита:

— Нали отиваме да се срещнем с генерала?

— Да — отвърна капитанът и протегна ръка към коридора — натам.

— Той не е ли в Тронната зала?

— Тронната зала ли? — изсмя се капитанът. — Нямаше ли да е малко самонадеяно?